Драконите на сломеното слънце [bg]

Елфите продължаваха да стоят изправени. Внезапно Силван осъзна, че чакат да седне, за да могат и те да си починат. Беше получил дворцово, макар и малко грубовато възпитание и до голяма степен имаше представа от дребните хитрости, изисквани при подобни случаи. Бързо предложи на елфите да седнат и ги подкани да опитат от плодовете и водата. После се извини под предлог, че трябва да се погрижи за личната си хигиена.

Изненада се, когато Ролан го предупреди да бъде внимателен, предлагайки му собствения си меч.

— Но защо? — попита недоверчиво принцът. — Какво толкова страшно може да има? Мислех, че щитът ни защитава от врагове?

— С едно изключение — отвърна сухо Ролан. — Има сведения, че великият зелен дракон Циан Кръволока е успял — вероятно след „допусната грешка в преценката“ от страна на генерал Конал — да се промъкне под щита в момента на спускането му.

— Ха! Нищо повече от историйка, съчинена от самия генерал, с която да ни плаши, когато му скимне — заяви Дринел. — Назови по име поне един човек, който да е зървал дракона! Няма такъв. Носят се слухове, че е тук. После чуваме, че бил там. Отиваме тук, отиваме там, а от него няма и следа. Не смяташ ли за странно, Ролан, че Циан Кръволока се появява винаги, когато Конал се чувства притиснат от въпросите на Стопанската камара за състоянието на управлението си?

— Вярно е, че никой не е виждал дракона — съгласи се водачът на елфите. — Но все пак вярвам, че Циан Кръволока е някъде в Силванести, признавам си. Веднъж ми се случи да се натъкна на следи, които не можеха да бъдат обяснени по никакъв друг начин. Така че бъдете внимателен, Ваше величество. И вземете меча ми. За всеки случай.

Силван отказа да приеме оръжието. Мисълта за това, как едва не беше прерязал гърлото на Самар, го караше да се отнася предпазливо. Не искаше елфите да разберат, че не може да си служи с меч, нито че никога не са го обучавали за войн. Само идеята, че могат да научат, го караше да се изчервява. Младежът увери Ролан, че ще внимава и навлезе сред искрящата гора. Развеселено си помисли, че при всеки друг случай майка му би изпратила с него въоръжена охрана.

„За пръв път в своя живот — помисли си внезапно Силван — съм свободен. Наистина свободен.“

Изми лицето и ръцете си, прокара пръсти през дългата си коса и задълго остана вгледан в отражението си в леко развълнуваната вода. Така и не успяваше да забележи нищо от чертите на своя баща и честно казано, винаги когато го сравняваха с него се дразнеше. Личните спомени на Силван за баща му бяха по-скоро за сериозен, винаги намръщен войн, който дори и някога да е имал обичая да се усмихва, доста отдавна е изоставил тази практика. Единствената нежност, която си спомняше някога да е виждал в очите на Портиос, беше в случаите, при които баща му обръщаше поглед към Алхана.