Колелото на Осхайм [bg]

— Като че ли… — Изрекох думите само на себе си. Като че ли труповете усещаха някакъв страшен огън, който ги правеше свирепи, а нещото, от което се излъчваше огънят… се движеше. Опитах се да видя къде се намира центърът на ефекта… и го зърнах, местеща се точка, в която сякаш светът се бе нагънал около себе си, за да скрие нещо, което окото не бива да вижда. — Там! — повиших глас и посочих. — Там! Виждате ли го?

— Кое да виждаме? — Мартус застана до мен.

— Там има… нещо — промълви Дарин от другата ми страна, присвил очи. — Нещо… нередно.

— Не виждам нищо, мътните го взели! Къде? — Мартус засенчи очи от гаснещите слънчеви лъчи.

Аз се взирах, следейки точката, губех я между къщите и пак я откривах. Място, на което светлината изглеждаше огъната. Сляпо петно за окото. А после, само за миг, го видях. Може би залязващото слънце ми даде частица от онова нощно зрение, което ми носеше Аслауг, или пък Адът бе научил очите ми да виждат онова, което на хората не е дадено да виждат. Трепкащо движение, невъзможно слабо тяло, бяло като нерв, облечено в изменчива сива плащаница: може би направена от души, от призраци на хора, полепнали като дреха по плътта на лича.

— Мамицата му.

— Какво? Какво е? — попита Дарин, като продължаваше да се взира.

— Лич — казах аз. Лич, един от паразитите, които Едрис и неговата пасмина вкарваха в неродените деца, убити от тях. Една такава твар държеше сестра ми и повече от всичко копнееше да носи плътта ѝ в света на живите. Но тук имахме гол лич, нахълтал в света през Бог знае каква пукнатина, и само малко по-малко опасен от нероден, според онова, което бях видял в Ада.

— Къде отива? — попита Мартус. Воят се отдалечаваше заедно с лича.

— На лов — казах и усетих взора на баба върху себе си толкова ясно, все едно стоях пред трона; онези нейни очи, по-твърди от камък, в които нямаше и трошица компромис. Спомних си как най-накрая отворих кутийката за свитъци, дадена ми от Гариус, видях печата на Червената кралица и го счупих, за да прочета думите, написани от собствената ѝ ръка. „Маршал на Вермилиън“. И една бележка: „Казваш, че си видял защитата на Амерот. Моли се да си научил урока ѝ, а още повече се моли никога да не трябва да показваш, че си го научил.“

Зад гърба ми стояха сто мъже, а зад тях един град, с който се разпореждах и който трябваше да браня. През всичките ми приключения из Разделената империя никога не ми се беше искало по-силно да съм някъде другаде, отколкото сега. Взрях се над покривите, вече обгърнати в сенки, към пламтящото небе, кипнало в червено над скрилото се слънце.