Колелото на Осхайм [bg]

— Може пък и да не ти мине — признах. Вдигнах очи и погледнах нататък по моста, към мелето, където Дарин и хората му вършееха с мечовете, след като вече бяха стъпкали половината врагове при атаката. Хвърлих още един поглед към падналия ми другар, а после с всички сили изритах коня му. Очите на мъртвеца се отвориха рязко точно преди конят да се втурне напред и да го понесе към брат ми; главата му подскачаше по всяка неравност на пътя.

Глух удар и звуци на боричкане насочиха вниманието ми обратно към Ренпроу и блатния дух. Някак си създанието беше успяло да смъкне Ренпроу от седлото, спечелвайки си порезна рана отстрани на тялото, но сега се беше счепкало с него върху моста. И двамата бяха извадили ножове: този на капитана беше дълго и чисто парче стомана, а този на блатния дух — закривено и гадно на вид острие, също толкова тъмно и петнисто като кожата му.

— Давай, капитане! — оказах му морална подкрепа от гърба на Убиец. Колкото и мършав да изглеждаше, блатният дух май притежаваше забележителна сила: ножът му се приближаваше неумолимо към гърлото на Ренпроу въпреки всичките усилия на мъжа да го спре. — О, по дяволите. — Смъкнах се от седлото и изтеглих меча на Едрис Дийн. Откри ми се удобен шанс, така че пристъпих бързо напред и замахнах към тила на блатния дух — всъщност кажи-речи само си отпуснах ръката. При толкова остро и тежко оръжие предположих, че всякакво по-голямо усилие ще обезглави създанието и мечът ще продължи към човека отдолу.

Оказа се обаче, че шиите на гадините са адски здрави. Мечът ми се заби на около сантиметър в плътта и се заклещи в костеливия гръбнак на блатния дух. Въпреки това с общи усилия успяхме да надделеем — докато аз се мъчех да изтръгна оръжието си, Ренпроу се възползва от възможността и намушка създанието няколко пъти в черния дроб. После се претърколи и се изправи с олюляване, покрит с мръсна кръв, а аз надзърнах през перилата и бързо дръпнах глава обратно.

— Върви да събереш камъни от брега. Ама големи!

— Какво? — Ренпроу, който разглеждаше опръсканата си с кръв туника, вдигна очи към мен.

— Големи! Бегом!

Глупаво рискувах да хвърля още един поглед през ръба и стреличката на един блатен дух забърса косата ми. Подпорите на моста бяха почернели от тварите. Четири, пет, шест? Беше трудно да се каже, защото се катереха един през друг, почти голи, и от тях капеше вода; но явно не им беше проблем да намерят сцепление.

Стоях по средата на моста, наясно, че блатните духове не биха могли да се катерят еднакво бързо и от двете страни. От далечния край все още се носеха звуците на битка. Не можех да рискувам да погледна как се справят Дарин и останалите.

Когато зърнах първата тръбичка, тя приличаше на черна пръчка, подаваща се между каменните перила. Втурнах се, плонжирах, плъзнах се и спрях с меч забит в окото на блатния дух, когато той надигна глава да духне стреличката. Създанието падна без нито звук, като едва не отнесе и меча ми.

Докато мина от другата страна на моста, Ренпроу вече се приближаваше, демонстрирайки прилична бързина за човек, натоварен с четири-пет големи речни камъка.