Колелото на Осхайм [bg]

Дарин взе Ниа и я вдигна.

— Ако моето момиченце иска да изцапа паунската премяна на чичо си, това е признак за добрия ѝ вкус. — Но не се обиди. Беше видял нещо у мен в момента, докато я държах, въпреки опитите ми да го скрия, и ме дари с многозначителна и адски дразнеща усмивка.

— Какви са заповедите ви, маршале? — попита капитан Ренпроу, връщайки ме към ужасното настояще на върха на кулата и армията на Мъртвия крал.

— Заповедите ми? — Погледнах надолу към мъртвите. — Не ми изглеждат кой знае каква заплаха за главния град. Нямат нито обсадни машини, нито въжета, нито лъкове. Да не смятат да ни уморят от скука? — В това нямаше много смисъл. Можех да чуя смътни писъци, които вятърът носеше от външния град.

— Жена ми е там навън — обади се един мъж в тъмносивата униформа на караулната стража, обикновен редник. Посочи към едно ниско възвишение, увенчано с църква и къщи, които я опасваха като вълнички. Някакъв мускул трепна на челюстта му. — Синовете ми и техните деца живеят надолу по Пендрастовия път. — Завъртя ръка, за да посочи друг район, където дим се издигаше над керемидените покриви. — А ей там…

— Дръж си езика, войнико! — ревна един як сержант.

— По последно преброяване извън градските стени живеят двайсет и три хиляди души, маршале — докладва Ренпроу с пронизителен глас.

— Надявам се в момента да бягат. — Надявах се както заради тях, така и заради нас. Ако ордата на мъртъвците набъбнеше с над двайсет хиляди, те можеха да обкръжат целия град толкова плътно, че да се окажем в обсада.

— Не можем ли… — Дарин не довърши; знаеше, че отговорът е „не“. Не можехме да излезем навън.

— Нямаме достатъчно хора.

Зад нас група мъже се напъваше да разположи скорпиона, тежка машина от желязо, дърво и въжета, която можеше да изстрелва голямо копие на четиристотин метра. Отблизо това копие би могло да пробие вратата на къща, трима души, стоящи зад нея, и задната врата.

— Не можем да стоим тук цял ден и да ги зяпаме — казах. — Имаме мъртъвци и блатни духове по улиците. Трябва да ги смажем, и то категорично.

Трима от четиримата капитани на градската стража бяха дошли при нас на пренаселения връх на кулата и сега при моя знак се приближиха. Командирът им, лорд Оленсон, сигурно надзираваше операцията при реката — ако ли не, утре щеше да присъства на собственото си обезглавяване, — но сигналът от стените беше довел тук капитаните Данака, Фолерни и Фредрико.

— Данака, теб те искам с три взвода при северните кули. — Две кули се издигаха над Селийн на мястото, където влизаше в града, и всяка от тях бе нагазила във водите, завършвайки стената. — Фредрико, три взвода на южните кули. — Укрепленията, издигащи се над изхода на реката, не бяха толкова впечатляващи. Всяка лодка, опитала се да влезе във Вермилиън оттам, щеше да е принудена да се справя с течението, което я правеше бавна и тромава.

Обърнах се към Фолерни, мършав мъж с вид на козел; лявото му око беше млечнобяло, а челото над него и бузата отдолу бяха разделени от белег. Тази гледка ми напомни за Мълчаливата сестра и аз се поколебах. Преди да успея да намеря думите, ужасен вой заглуши всичко, което бих могъл да кажа. Това бе звук, от който и статуите хукват в обратната посока. Обърнах се бавно към стената, макар че звукът ме беше лишил от мъжество и никак не ми се искаше да гледам.