Колелото на Осхайм [bg]

— Дадох изрична заповед да не се стреля. — Тези думи бяха отправени към Ренпроу. Кръвта вече засъхваше по него след бързото ни препускане от моста. Немалко от мъртвите в близост до Апанската порта носеха по себе си две, три, а на места и пет стрели, стърчащи от ръцете и гърдите им — някаква възрастна жена имаше даже една в окото. — Това си е чисто прахосничество.

— Ще пратя отново заповедта, маршале. За хората е трудно да не стрелят, когато врагът настъпва към позициите им.

Отпратих го с махване на ръка. Площадката на върха на кулата бе пълна с войници от караулната стража, главно мъже на средна възраст, мнозина от тях позакръглени и побелели, които явно бяха възнамерявали да изкарат оставащите им години в мирно крачене по стените на столицата. Главната задача на караула по стените на Вермилиън е да си отваря очите за пожари. Ако изключим това, те са общо взето мобилен резерв на градската стража и единственото по-вълнуващо преживяване за тях е когато ги повикат да слязат в града като подкрепление на рехаво разпределените си събратя в червени униформи.

— Мърдай! — Зад мен Мартус си проби с лакти път през стражите, като ревеше срещу всеки, който не се отместеше достатъчно бързо. — Разкарайте ми се от пътя! Аз съм скапан принц. Ще… Мили боже… — Мартус се запъна, спря да крещи и се взря с присвити очи срещу залязващото слънце към мъртвешката орда. — Мили боже! — Пребледня. — Никога не съм виждал… такова нещо.

— Аз съм. — Приведох се над стената, опрял ръце на зъберите. — Виждал съм и по-лоши работи. — И в този момент осъзнах, че макар страхът да ме изпълваше от глава до пети, не беше онзи вцепеняващ ужас, който познавах от толкова много други случаи. И си помислих, че може би разбирам защо баба е избрала мен. — Видял съм Ада и това не е той. Ние сме хора на Червената кралица и цял Вермилиън е зад нас. Няма да ни го отнеме някаква си шайка тътрещи се трупове!

При тези думи се надигнаха одобрителни викове, които ме изненадаха. Ако съм честен, поде ги Ренпроу, но истината е, че мъжете около мен бяха загубили куража си и няколко смели думи от един уплашен човек донякъде им го върнаха.

— Как, в името на Бога… — Мартус се взираше невярващо в множеството, — армия от три хиляди мъртви е стигнала до стените ни, без да вдигне тревога?

Дарин потърка наболата си брада.

— Не е като да не можеш да ги помиришеш от цяла миля! Ама ти никакви разузнавачи ли не прати, Джал?

Местех поглед между братята си. Някои ги наричаха близнаци, макар че Мартус беше с по-едро телосложение, а Дарин — с по-остри черти. Никой никога не ни е наричал тризнаци, макар че, честно казано, ако бях пет сантиметра по-висок, можехме да минем за такива на лошо осветление. Колкото и да разправям, че не ги харесвам, всъщност ми беше приятно да имам семейство зад гърба си — да има някой тук горе на кулата, който не очаква от мен да реша проблемите му или да свърша всичко както трябва.