Колелото на Осхайм [bg]

— Провери от моята страна. — Махнах на Ренпроу да пресече моста и тръгнах към напредващите войски. Докато стигна до края на моста, вече виждах Мартус, четири редици по-назад, яхнал коня си, бляскав със своя нагръдник и коничния шлем с наличник и метални брънки, стелещи се по раменете му.

Видът на Мартус и неговата армия поне изпълваше гражданите с достатъчно увереност, за да се осмелят някои от тях да отворят прозорците, да се подадат навън и да нададат приветствени викове към маршируващите долу мъже. Аз, от своя страна, изпитвах само човъркащо ме безпокойство, което се носеше върху море от първичен страх. Поначало не бях искал маршалския пояс, а сега от минута на минута той все повече ми заприличваше на примката на бесило.

Мартус спря на петдесет крачки от моста, докато войниците се стичаха покрай него и се разгръщаха по брега в двете посоки.

— Бях ти дал заповеди да стоиш в двореца! — извиках му.

— Добре, че ги пренебрегнах! — Той вдигна наличника си, за да може да изреве по-внушително. — Имаме още над десет нападения и по двата бряга. Трябва да смажем тези твари, преди да са се закрепили. Истинска чума са тези мъртъвци. Един създава друг и така нататък…

— Аз съм шибаният маршал и ще се подчиняваш на заповедите ми! — Чувствах се малко глупаво да му крещя, докато е възседнал жребеца си, но не смятах да му отстъпвам командването, пък макар и зрителите ни да бяха обикновени пешаци.

Капитан Ренпроу се приближи на коня си зад мен, повел Убиец. Дарин най-после го застигна с част от хората си, поочукани и оплискани с кръв, но общо взето цели.

— Трябва да спазваш заповедите ми, Мартус — казах, вече без да крещя, но достатъчно високо да ме чуят всички. — Иначе ще те обеся.

— Не мисля, че обесването е много вероятно. — Дарин изкара коня си между Мартус и мен, за да пресече отговора на брат ми. — Но една седмица в тъмниците… — Изгледа многозначително Мартус, после премести взора си някъде зад него и се намръщи. — Какво е това?

— Червен пушек. — Проследих погледа му. — Мътните да го вземат! Стените. — Червеният пушек беше нововъведението, с което най-много се гордеех. Сега всяка кула по стените бе снабдена с пакетчета огнен прах, увит в хартия, които при запалване изпускаха обилен червен дим. Идеята беше, че така може бързо да се сигнализира за извънреден случай през цял Вермилиън, по-бързо от вестоносците и по-надалеч, отколкото би стигнал камбанният звън през градската шумотевица. Като допълнителна екстра, редките соли, използвани при изработката на огнения прах, бяха скъпи и се добиваха в мините Кръптипа, което носеше хубава печалба, влизаща директно в джоба ми. Сега обаче, като видях седмоопашатия облак червен дим, издигащ се от кулите в източния квартал, с радост бих се отказал от всички приходи, идващи от нуждата да се подновят запасите огнен прах.

— Какво значи това… маршале? — Мартус се озърна назад към дима над главите на войниците си.