Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Хей, брат! — Ицо Мейдъна изрева, за да надвика данданията и махна за поздрав. — Ще минем да вземем Лена, да не крачи в тоя сняг и отиваме. Споко, няма да закъснеем. В това шибано време концерта ня’а да почне навреме.

— Още се чудя как не те е оставила бараката, брат… — Чефото тръшна силно вратата, колата рязко потегли и той се лашна назад от тласъка.

Ицата продължи да нарежда, но Чефото не го слушаше. Примижа от кеф, „… довечера дано да я видя… дано да дойде на концерта… тря’а да накарам Нина-Гадина да ме запознае… баси — каква мадама… искам я…“. Само за нея мислеше, даже нощем се събуждаше и възбуден се въртеше с часове в леглото. С тия черните очи и малкото дупе… побъркваше го… „Дано да е дошла в тая лапавица… Кристиана…“.

Бричката умело се носеше из кишата на коловозите по пътя, мекият сняг се засили и го обърна на лапавица. Взеха Лена и скоро кривнаха по малките улички към „Наследството“. Въпреки шибаното време пред кръчмата имаше струпани хора с бири и чаши в ръце. Колата се плъзна и се закова точно отпред.

— Ейй, сякаш за нас пазено! — усмихна се Лена и за пръв път се обади. Мъжете изсумтяха, какофонията, която дънеше от колата, рязко спря и те се измъкнаха от колата.

— Мейдън, махни си скапаната таратайка от входа. — Нина разбута струпаните метъли, сви устни в нетърпящ възражение тон и изпъчи едрите си балкони. — Намери си друго място и се закопай там, ако трябва. Тук ще паркират музикантите, ако въобще успеят да се довлекат до тук, така че възирай.

— Добре, Ваше Високо Злокобие — промърмори Ицо забил поглед в пищните форми пред него.

— Чак пък „високо“, размърдай се и стига си ми зяпал циците — отвърна Нина и потъна обратно в Наследството, за да продължи да раздава команди.

— К’во става! Кога ще почват? — Чефото влезе в бара и примижа от светлината. Огледа се, видя познати муцуни и поздрави. Викна си една бира.

— Humiliation пристигнаха, долу са, Coro и другите ги няма още. — Козела плъзна бирата към него и му отговори.

— Кой знае к’ви са ги забъркали — подхвърли Нина и набра мобилния. — „Coro, де сте бе?… Аре, чакаме ви… споко, ще поръчаме манджа… ай…“. Филипов — провикна се Гадината. От залата долу се чу отговор на вика й. — Долазѝ веднага горе.

Чу се тропот на тежки кубинки по стълбите и от тъмницата изплува Фильо Рибата.

— Какво ще заповядате, Ваше Злокобие? — Насмешливи любопитни очи заблестяха срещу Нина.

— Ходи поръчай няк’ва манджа, пици или нещо такова. Coro и другите умирали от глад. Виж ги и маймуните долу дали искат нещо и те. И намери Берба къде е… да не е заседнала някъде из преспите…

— Може във виелицата метлата й да е отказала… ха-ха-ха-ха-ха. — Разтресе се подпреният на бара Брутал и надигна бутилката. Останалите се закикотиха, а Фильо изчезна да изпълни задачата.

Компанията се заформяше. Един по един обичайните заподозрени прииждаха и се включваха във веселбата. Зорките очи на Доктора не изпускаха ни един и той събираше вход за концерта, препречил стълбите надолу с едрото си масивно тяло. Повечето направо се смъкваха долу в „Залата на труповете“, любопитни да се запознаят с индонезийците от Humiliation. „Баси смелчаците! Да ходят по турнета посред зима!“, цъкаха повечето и бързаха надолу. Фильо се завърна помъкнал три чанти с пици и други „гадости“, както им викаше Нина. След него ситнеше Берба Вещицата, толкова премръзнала, че даже червените й кичури бяха избледнели. Тя с усилие се покатери на един от бар столовете и си сви цигара.