Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Къде са грозните демони? — попитах шеговито аз.

Бобо ме изгледа сериозно, все едно казваше: „Що за човек си ти, та да се подиграваш на текущата ни несгода“ и се захили гръмогласно.

— Може би са отишли на зъболекар. Или на масажист — каза Бо.

— Да, навярно се контят за мадамите си.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита новият ми приятел.

— Нямам никаква идея — отговорих.

— Защо няма женски демони? Ти чувал ли си за женски демони в ада?

Поклатих глава.

— Защо няма женски демони, бе, Крис?

— Мисля си за един отговор, но той не е много приятен.

Захилихме се отново, след което спряхме.

Червено-кафявата маса бе започнала да ни поглъща.

Изпищях, после Бобо изпищя, след което и двамата пищяхме в унисон.

Тинята погълна телата ни и за момент имах чувството, че сърцето ми е спряло. Плувахме в слуз и гъста консистенция. След известно време всичко приключи. Опитах да отворя очи, но не успях. Почистих с длан лицето си.

Намирахме се на равно и чисто поле. Погледнах към Бобо, който отстраняваше калта от лицето си. Когато се вгледах по-внимателно, осъзнах, че това всъщност не беше приятелят ми или поне не бе същия човек, с който допреди малко се борехме с репликите-слуги на змея.

— Какво, по дяволите…!! — изрази чувствата си Петър Ботев.

Огледах и собственото си тяло.

Потрес.

— Изглежда сме се превърнали в кални хора — съобщих. Помислих, че това е просто полипи от тинята, в която бяхме попаднали и се опитах да се изчистя. Уви, бяхме променени. Бяхме се превърнали в някакви демонични същества, кални хора.

— Шоуто трябва да продължи — изхлипа Бобо.

— Какво ще правим сега? Чувствам се така все едно се топя.

— Не знам какво ще правим, но аз се чувствам по същия начин.

— Какво беше онова място? — попитах.

— Навярно работилницата на змея. Мястото, където е създавал своите реплики-роби от тази отвратителна материя.

— Искам да те питам нещо, Бобо, преди да сме се стопили завинаги — започнах. — Защо си толкова запален по тези митологични истории?

Петър Ботев се усмихна.

— Защото си падам по Хари Потър и разните му магьосници.

— Наистина?

Той кимна.

— Интересно.

Заети с разговора си, ние дори не бяхме забелязали къде се намираме. Трябваше да призная, че нещата продължаваха в същата си странна последователност. Защото не бе нормално, когато погледнеш в небето да откриеш не едно, а цели седем слънца. Особено когато си се превърнал в кален човек.

Бобо също забеляза слънцата, ниската кръглолиста трева, лилавата почва.

— Намираме се на друга планета — каза той.

— Мислиш ли?

— Ами очевадно е.