Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Слушах разказа на Бобо и си представях картината. Не ми беше трудно, защото човекът беше добър разказвач. Можеше да напишем книга заедно един ден, ако оцелеехме обаче.

— Най-много обичали да вредят на стопанствата на хората и да ги гледат как страдат без храна, без вода, без семейство — продължи мургавият българин. — Унищожавали посевите им, отравяли водата и покосявали животните с тежки болести. Крадели жените и дъщерите им, а момците омагьосвали с тежки черни заклинания, поробвайки ги във вечни робски окови.

На масата пред дивана си държах няколко бутилки с минерална вода. Бобо отвори една и изпи половината й съдържание. Избърса потта от челото си и продължи с историята си:

— Разказвам ти всичко това, за да разбереш същността на приказката. Да вникнеш в ядрото й. Та в продължение на векове древните си позволявали да правят каквото желаят, озлобени от напускането на събратята си и оттеглянето им в друг свят, от лишаването от слуги и от загубата на господарското си положение. Те вече не били владетелите на тази земя, а чисто и просто нежелани гости. Но другите древни, които вече се били оттеглили, научили за злодеянията на себеподобните си. Решението им било да заловят и принудително да изселят всички, които вредят на човеците. И така те изпратили най-силните си и верни войни от многообразната си раса, а именно змейовете. На външен вид те не се различавали от човеците: били високи, яки и красиви, суетни относно осанката и обноските си, но вътре в тях живеело влечуго, което надделявало над човешкото в определени моменти. Същевременно били чудесни следотърсачи и стратези. Не им отнело много време да заловят и екстрадират нарушителите. Стотици хиляди таласъми, караконджули, вампири, върколаци, влъкодлаци, упири и подобни били принудени да напуснат нашия свят. Не видиш ли обаче, един от змейовете се влюбил в човешко момиче и когато мисията му на земята приключила, той не се върнал с другарите си обратно. В началото жената отвръщала на чувствата му и близо пет години живели заедно в любов и разбирателство. Змеят давал мило и драго за нея. Обичал я с цялото си същество. Но нещата се променили, момата се влюбила в друг и екзотиката от това да живее с някакъв си дракон вече не я блазнела. Една нощ тя просто избягала. Завинаги. Древният не успял да приеме това и в момент на ярост приел змиевидната си форма и разкъсал на парчета бившата си изгора и новия й възлюбен. Когато сторил това, той съжалил. Не за момъка, който бил убил безпричинно, защото той нямал вина, че най-красивата жена в селото му била дарила сърцето си. Той съжалил за момата, защото такава красота не трябвало да се губи. Змеят сграбчил душата й и от калта и въздуха направил нейна реплика, досущ същата като безжизненото й тяло. Пуснал душата в новия й дом и я отвел отново у дома си.