Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
Бобо излезе навън, за да огледа наоколо. Беше развълнуван от цялото това клане.
— Чисто е — каза той.
Излязох навън, за да огледам и аз. Нощта бе тъмна и студена. Тишината се стелеше около нас като някакво проклятие.
— Тук няма никой — съобщи Бобо. — Дай да изхвърлим навън телата на змейовите слуги. Изглеждат мъртви, но предпочитам да не са край нас.
Влязохме вътре и един по един преместихме труповете на двора. Живеех в околията на града и къщата ми бе единствена в радиус от три-четири километра, така че ако президентът не бе решил да ми дойде на гости, нямаше кой да ни безпокои.
— Да се връщаме вътре, Крис. Ще дойдат още.
Влязохме и вдигнахме вратата.
— Трябва да я заковем — каза Бобо.
В килера си имах дъски, чук и пирони. Не ни отне много време, за да се укрепим, макар това да бе повече за наше успокоение отколкото от практична гледна точка. Тези реплики-зомбита бяха силни като тарани и няколко си дъски нямаше да ги спрат.
— Откъде знаеш толкова много за тези същества? — попитах аз. — Говориш за змейове и хали и таласъми. Доколкото знам, тези неща не ги пише в законите или в Конституцията на нашата страна.
Бобо се усмихна и седна на дивана. Жилите на ръцете му бяха изпъкнали като въжета. По челото му бе избила пот.
— В селото, от което идвам, имаше една приказка, която се разпространяваше от уста на уста, от поколение на поколение. История за същества, които не искали да си тръгнат, които харесвали нашия свят повече от другия, в който останалите им събратя се оттеглили. Така те решили да останат и другите нямали нищо против, но при едно условие. Никога да не се разкриват пред своите някогашни роби. Защото човешките същества им били слуги, нищо повече. Древните се съгласни с това условие, смятали, че могат да се оправят сами. Но нейсе. Не успели. След няколко години живот в секретност, те се озлобили към човеците и започнали да безчинстват.
Слушах разказа на Бобо и си представях картината. Не ми беше трудно, защото човекът беше добър разказвач. Можеше да напишем книга заедно един ден, ако оцелеехме обаче.
— Най-много обичали да вредят на стопанствата на хората и да ги гледат как страдат без храна, без вода, без семейство — продължи мургавият българин. — Унищожавали посевите им, отравяли водата и покосявали животните с тежки болести. Крадели жените и дъщерите им, а момците омагьосвали с тежки черни заклинания, поробвайки ги във вечни робски окови.
На масата пред дивана си държах няколко бутилки с минерална вода. Бобо отвори една и изпи половината й съдържание. Избърса потта от челото си и продължи с историята си:
— Разказвам ти всичко това, за да разбереш същността на приказката. Да вникнеш в ядрото й. Та в продължение на векове древните си позволявали да правят каквото желаят, озлобени от напускането на събратята си и оттеглянето им в друг свят, от лишаването от слуги и от загубата на господарското си положение. Те вече не били владетелите на тази земя, а чисто и просто нежелани гости. Но другите древни, които вече се били оттеглили, научили за злодеянията на себеподобните си. Решението им било да заловят и принудително да изселят всички, които вредят на човеците. И така те изпратили най-силните си и верни войни от многообразната си раса, а именно змейовете. На външен вид те не се различавали от човеците: били високи, яки и красиви, суетни относно осанката и обноските си, но вътре в тях живеело влечуго, което надделявало над човешкото в определени моменти. Същевременно били чудесни следотърсачи и стратези. Не им отнело много време да заловят и екстрадират нарушителите. Стотици хиляди таласъми, караконджули, вампири, върколаци, влъкодлаци, упири и подобни били принудени да напуснат нашия свят. Не видиш ли обаче, един от змейовете се влюбил в човешко момиче и когато мисията му на земята приключила, той не се върнал с другарите си обратно. В началото жената отвръщала на чувствата му и близо пет години живели заедно в любов и разбирателство. Змеят давал мило и драго за нея. Обичал я с цялото си същество. Но нещата се променили, момата се влюбила в друг и екзотиката от това да живее с някакъв си дракон вече не я блазнела. Една нощ тя просто избягала. Завинаги. Древният не успял да приеме това и в момент на ярост приел змиевидната си форма и разкъсал на парчета бившата си изгора и новия й възлюбен. Когато сторил това, той съжалил. Не за момъка, който бил убил безпричинно, защото той нямал вина, че най-красивата жена в селото му била дарила сърцето си. Той съжалил за момата, защото такава красота не трябвало да се губи. Змеят сграбчил душата й и от калта и въздуха направил нейна реплика, досущ същата като безжизненото й тяло. Пуснал душата в новия й дом и я отвел отново у дома си.