Истинската история за носа на Пинокио [bg]

Исак се оказа не само в голяма степен необучаем, но и посерко от почти неизмерима величина. Той ядеше непрестанно, като кон, и сереше като слон през цялото време, докато ядеше. После приключваше всяко хранене, като разпръскваше останалите семена, ядки, фъстъчени люспи, различни птичи сладости, както и собствените си изпражнения около себе си. По-голямата част падаха на пода извън клетката му и дори финландската чистачка и любимата сервитьорка на Бекстрьом, неговото Бяло торнадо, се оплакваше от Исак и предложи на Бекстрьом да се отърве от изчадието.

— Имаш ли някакви предложения? — попита Бекстрьом, защото самият той мислеше в същото направление и дори беше обмислял да го пусне в тоалетната, въпреки че Исак беше доволно голям за такава процедура и съществуваше значителен риск да заседне в сифона. В най-лошия случай можеше да се закачи с опасната си за живота крива човка и да предизвика наводнение в сградата, където живееше Бекстрьом.

Финландката предложил услугите си да извие врата на Исак със собствените си ръце, но Бекстрьом се поколеба и отклони предложението ѝ, като вместо това посети магазина за животни, за да проведе сериозен разговор с измамливия продавач, който му беше пробутал това бедствие. Дори предложи на магазинера да му продаде обратно Исак на значително по-ниска цена. Без успех обаче, понеже точно в момента беше слаб сезон за търговията с папагали втора ръка.

— Обикновено е така до лятото — поясни продавача и вдигна съчувствено рамене. — Когато хората тръгнат на почивка с децата си, обикновено има известен подем, дори при продажбата на екземпляри втора ръка от рода паракит — поясни той.

„До лятото — помисли си Бекстрьом и поклати глава. До лятото най-вероятно ще съм умрял.“ Исак всъщност беше не само посерко, но и кресльо и само след седмица вече смущаваше здравия нощен сън на Бекстрьом, макар той да правеше точно каквото неговият експерт по папагалите го беше посъветвал. Да угаси в стаята и да покрие клетката с голямо одеяло, така че и малкият Исакчо да разбере, че сега е нощ, крайно време да посрещне пернатото съответствие на Сънчо и най-вече да държи човката си затворена, докато стане сутрин и дойде време да се махне одеялото преди началото на новия ден.

Така че Исак да не буди Бекстрьом, когато си иска и особено в часа преди зазоряване със своето хем дрезгаво, хем хриптящо крякане, което режеше като с нож ухото, раздираше нощната тишина и собствения му душевен мир. „Какво, по дяволите, да направя“, чудеше се Бекстрьом, който към края на съжителството им прекарваше по-голямата част от будното си съществуване в обмисляне на най-подходящия начин, по който да се отърве от своя малък мъчител.