Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Винаги бе приемал присъствието на книгите като защита. Бе събрал в кораба си целия свят, всички чувства, всички времена и пространства. Не беше нужно да пътува, достатъчно му беше да разговаря с книгите. Ценеше ги повече от хората.
Те не бяха така заплашителни.
Жан седна в креслото на малкия подиум и се загледа през големия прозорец към водата. Котките се сгушиха в скута му.
„Няма да ти позволим да се изправиш — казваха телата им и ставаха все по-тежки и топли. — Искаме да останеш тук.“
Такъв беше животът му. Двайсет и пет на пет метра. Започна да го изгражда, когато беше на възрастта на Макс — кораба, сбирката на „Литературната аптека“, реномето си, котвената верига. Ден след ден ковеше, закаляваше, подреждаше. Парче по парче, брънка по брънка. Скри се тук като в пашкул.
Днес усещаше, че нещо не е наред. Ако животът му беше албум със снимки, всички случайно направени фотографии щяха да си приличат. Щяха да го показват винаги на този кораб, с книга в ръка, само косата му щеше да посребрява и да оредява. Последната снимка ще го представи с търсещ поглед и със сбръчкано старческо лице.
Не искаше да свърши така — с въпроса това ли е било всичко.
Имаше само един изход. Да извърши нещо драстично. Да разбие котвената верига.
Трябваше да напусне кораба. Да го напусне изцяло и завинаги. Първоначално това решение му предизвика гадене… но после, когато си пое дълбоко дъх и си представи живота без „Лулу“, изпита облекчение.
Моментално се пробуди нечистата му съвест. Да захвърли „Литературната аптека“ като омръзнала му любовница?
— Тя не е такава — пошепна Пердю.
Помилва котките и те замъркаха.
— Какво ще правя с вас? — попита безпомощно той.
Сами запя насън.
В главата му се оформи ново решение.
Може би няма да се наложи да изостави „Литературната аптека“. Може би не е нужно да търси купувач.
— Мислите ли, че Кунео ще се чувства добре тук? — обърна се Пердю към двете котки.
Те скриха главички в шепите му.
Хората говореха, че котешкото мъркане може да накара дори натрошените кости да зараснат правилно и да излекува вкаменена човешка душа. Въпреки това котките вървяха по свой си път и не поглеждаха назад. Те обичаха без страх, без условия, но и без обещания.
Жан Пердю си спомни „Стъпалата“ на Херман Хесе. Повечето хора знаеха изречението „На всяко начало е присъща магия…“, но допълнението „която ни закриля и ни помага да живеем“ бе познато на малцина — а почти никой не разбираше, че в това стихотворение Хесе не говори за ново начало.
Хесе е имал предвид готовността да се сбогуваш.
Сбогуване с навиците.
Сбогуване с илюзиите.
Сбогуване с живот, който отдавна е отминал, останала е само обвивка, в която от време на време се разнасят въздишки.
35.
Най-сетне се събраха на късна закуска. Денят ги посрещна с 35-градусова жега и с изненада от Сами. Двамата с Кунео рано-рано бяха излезли на покупки и Сами връчи на всичките си спътници мобилни телефони с предплатени карти.
Пердю разгледа скептично своя и го остави между кроасана и кафето. Цифрите бяха много дребни и за да ги разчете, се нуждаеше от очилата си за четене.
— Тези нещица са на пазара от двайсет години. Имай им доверие — подразни го Макс.
— Сложила съм нашите номера в телефонния указател — добави поучително Сами. — Искам да ни се обаждаш, когато се чувстваш добре, когато не знаеш как се приготвят поширани яйца, когато ти е скучно и ти се ще да скочиш през прозореца, за да преживееш нещо интересно.
Жан остана трогнат от сериозния ѝ тон.
— Благодаря ви — промълви той смутено.
Откритата ѝ, показвана без страх привързаност го плашеше. Дали пък хората не ценяха точно тези качества у приятелите си?
Двамата се прегърнаха и дребната Сами почти изчезна в ръцете му.
— Аз… ами аз също искам да ви дам нещо — рече след малко Пердю, извади ключовете на корабчето си и ги бутна към Кунео през масата. — Уважаема най-неопитна лъжкиньо в света, уважаеми най-добри готвачо западно от Италия, от тук нататък смятам да продължа по суша, затова ви връчвам ключовете на „Лулу“. Моля ви само да запазите едно свободно ъгълче за котки и за писатели, които търсят своята история. Искате ли „Лулу“? Не ви задължавам да я приемете, но ако я искате, ще се радвам да се грижите за нея. Давам ви я назаем завинаги, тоест…
— Не, в никакъв случай! — извика възмутено Сами. — Това е твоята професия, твоето бюро, твоят лекарски кабинет, твоят дом. Книжният кораб си ти, глупави човече, и не можеш да го дадеш на чужди хора, дори те да го искат повече от всичко на света.