Колекционери на смърт [bg]

Партньорът ми се облещи:

— Какво?

— Пристигнал е във Франция през юли 1966, напуснал е страната през май 1970. През четирите години престой не е посещавал престижната художествена академия.

— Излъгал е, че е следвал живопис, така ли? — намесих се.

Тя сложи на масата няколко листа хартия с прилежни записки, които на места се прекъсваха от въпросителни:

— Не съвсем. Посещавал е друго учебно заведение — Л’Академи д’Ар График, което вече не съществува. Не е било на нивото на академията, но е осигурявало добра подготовка. В него са се обучавали около триста студента. Собственик е бил Анри Бадение, ексцентричен, но уважаван професор, чиято цел е била да наложи школата си в света на изкуството.

— Хм, лъжата е в съответствие с психологическия му профил — отбелязах. — Типична мания за величие на егоцентричен социопат. Не би признал, че е следвал в по-незначително учебно заведение, а историята със стипендията е измислил за още по-голямо разкрасяване.

Хари прегледа бележките и попита:

— Как изрови тези данни, Данбъри?

Тя отпи от чашата си с емблемата на Канал 14 и отговори:

— Обадих се тук-там. Например във визовия отдел и службата за отпускане на стипендии за чуждестранни студенти. Много ми помогна и фактът, че французите са страхотни бюрократи и с години съхраняват документацията. Представям си Франция като къща, чието мазе е претъпкано с картотеки.

— Този Баде… или както там му беше името, е мъртъв, нали? — продължи Хари.

— Професор Бадение. Разговарях със сестра му — жена, огорчена от живота, много неучтива и заядлива. Обясних на мадам, че проучвам влиятелни личности, които са били и преподаватели в художествени академии. Най-безсрамно се възползвах от факта, че французите се смятат за артистична нация, взех да се превъзнасям. Накрая размекнах леденото сърце на мадам… по-точно отчупих късче от него.

— Няма значение, важен е резултатът — изръмжа Хари, за да прикрие колко силно впечатление са му направили постиженията на Данбъри; само за няколко часа благодарение на интуицията си тя се беше добрала до невероятна информация. — Има ли още нещо?

— Да, и то доста любопитно. Докато разговарях с мадам, чух как самият Бадение коментира репликите й. Подхвърлих, че доколкото ми е известно, един талантлив младеж от Алабама на име Марсдън Хекскамп се е прочул в света на изкуството. Тя препредаде на брат си казаното от мен.

— И? — попитах нетърпеливо.

— Той избухна в смях.

— Само това ли?

— Не е важно, че се засмя. Трябваше да чуете как се смееше старецът — все едно щеше да си изхрачи белите дробове.

— Защо не разговаря с него? — възкликна Хари, но веднага добави: — Аха, той сигурно не знае английски.

— Може би говори трийсет езика, но пак нямаше да ми се обади.

— Защо?

— Сестра му благоволи да съобщи, че мосю Бадение признава само два начина за комуникиране — чрез писма или в личен разговор на чаша червено вино.