Катерина де Медичи [bg]

Не стигнах далеч. Преди да подмина хвойновите храсти от двете страни на сводестия вход, чух смях да ехти из застиналия въздух. Долиташе от лоджията зад покоите на краля; терасата гледаше точно към градината, която се канех да прекося.

Инстинктивно сниших лампата и се спотаих в сянката на хвойната. Смехът се чу по-ясно и женски силует, осветен гърбом от луната, изтича на терасата.

Мъжки глас извика от лоджията:

– Ан! Ан, какво правите? – Пиянско веселие смекчаваше раздразнението на краля. – Ще замръзнете!

Тя разпери ръце и се завъртя – тъмна фигура по долна риза, гола от кръста надолу. Косата ѝ падаше върху раменете. – Прекрасно е! Чувствам се освежена! Така ме изпоти!

– Ан... – гласът на Негово Величество прозвуча сприхаво.

– Франсоа – имитира го тя и се разсмя. – Елате да ме вземете тук, под луната.

Той изрева и се присегна към нея – черният му силует се очерта висок и плътен до нейния, дребничък като филиз. Отначало тя побягна, но се остави той да я улови лесно до ръба на терасата. Застана с гръб към него, облегнала длани върху високия до кръста парапет.

– Ваше Величество, вземете трофея си!

Той я улови за хълбоците, готов да проникне в нея, ала тя се отдръпна, уж свенливо.

– Само ако обещаете да послушате съвета ми.

– Жено, не ме измъчвай – простена той.

– Луиз е прекрасно момиче, не мислите ли?

– Вие сте по-красива. – Обгърна я през кръста и я повдигна на пръсти с надеждата да получи желаното, ала тя се извъртя с лице към него.

– Той преживя непоносима скръб – ненадейно гласът ѝ прозвуча сериозно. – Заслужава красива жена с кралска кръв.

– Не ме ядосвайте, Ан. Не искам да имам нищо общо с рода Гиз. Братовчедката на Анри – Жан – е почти на възраст за женене и носи короната на Навара. По-подходяща е за него. Катрин обаче е мило момиче. Дайте ѝ време. Да не го обсъждаме сега...

– Трябва да е Луиз! – възрази неотстъпчиво тя. – Ще ви роди внуци, които ще обединят родовете Гиз и Валоа. Ще сложат край на борбата за власт помежду им.

Франсоа въздъхна раздразнен. Тъмният му силует застина.

– Твърде прибързано е. Още не съм решил.

– Трябва да я отпратите! – настоя Ан. – Хората не я харесват. Анри не я понася. Какво ви носи тя? Само разочарования.

– Достатъчно! – повиши тон кралят.

Силуетите им се сляха в целувка, после Франсоа я обърна с гръб към себе си. Приведена, тя улови каменния парапет. Той проникна в нея, тя ахна, а сетне се засмя. В мразовития нощен въздух дъхът ѝ се издигна и увисна като мъгла над главата ѝ.

– Франсоа! Като бик сте!

Духнах лампата и извърнах очи. Няколко мъчителни секунди се вслушвах в страстта им. Скоро се разтреперих неудържимо, не само от студа.