Катерина де Медичи [bg]

Онази сутрин не носех никакви бижута; бях облечена в черен траур за дофина. Негово Величество ме посрещна сам в личния си кабинет, достъпен единствено с кралска покана. Макар и тясно, помещението изглеждаше красиво – със стени, покрити с резбована ламперия от сияйно черешово дърво, зад които имаше тайници за секретни документи. Внушително махагоново писалище заемаше почти цялото пространство. Върху полираната му повърхност лежеше карта – на Прованс, където се водеше битката, предположих. Картата обаче бе навита, та не видях какво е отбелязано върху нея. Очевидно ми нямаха доверие да пазя държавни тайни.

Франсоа седеше зад писалището – с издължено лице, белязано от разгул: с натежали, подпухнали бузи и очи. Бялото, появило се около слепоочията му след смъртта на дофина, сега сияеше и по брадата му. Носеше семпла черна туника – облекло за работа, а не за забавления.

– Седнете, Катрин – устните му се усмихнаха, ала очите му ме наблюдаваха предпазливо.

– Ако Ваше Величество не възразява, ще остана права – надявах се мъките ми да приключат бързо.

– Както желаете – кимна кралят.

Предугадил какъв въпрос съм дошла да обсъдим – и сметнал, че сме на противоположни позиции – той се държеше съвършено царствено, готов да постъпи като крал, да защити интересите на Франция. В името на тази цел бе предал дори децата си – своята кръв и плът – на врага. Аз, новодошлата чужденка, нямах никаква надежда.

Загърбих всякакви преструвки.

– Ваше Величество, обичам ви. И обичам сина ви – подхванах. – Знам, че сега съм спънка и за двамата. Затова...

Гласът ми пресекна; упрекнах се мислено за проявената слабост. Овладях се и пак погледнах към Франсоа. Наблюдаваше ме със сурово, пресметливо изражение.

– Няма да се противя, ако решите да разтрогнете брака ни. Разбирам, че сте длъжен да постъпите политически целесъобразно и не тая омраза.

Той зяпна. Неочакваното ми смирение го обезоръжи.

– Моля само... – думите заседнаха в свитото ми гърло. Повторих ги и с тях ливна потоп от сълзи. Сведох глава да ги скрия и с усилие на волята продължих: – Моля само да ми позволите да ви служа, по какъвто и да е угоден на вас и на сина ви начин. Да не ме отпращате. С радост ще прислужвам на бъдещата съпруга на Анри. Стига само да остана...

Паднах на колене; закрих лице с длани и заридах. Унижавах се, ала ми беше все едно. Представях си как Анри умира, облян в кръв, защото са ме прогонили и не съм успяла да му помогна.

Когато най-сетне вдишах глава, поемайки си дъх на пресекулки, Франсоа стоеше прав като струна зад писалището си. Неудържими чувства го изпълваха, разширяваха бавно дълбоките му очи и го запъхтяваха – гняв, страх или отвращение, не знаех. Коленичила, избърсах очи и зачаках бурята да се разрази. Обзе ме себеомраза и негодувание, че съдбата ми не зависи нито от мен, нито дори от Бог, а от мъжете – бунтовниците, папата, краля.

По скулата на Франсоа затрептя мускул както през ясния октомврийски ден, когато гледаше как разчленяват Монтекукули.