Двор от крила и разруха

Не знаех дали ми задава въпрос, но все пак кимнах.

— В една от земите допускат всеки, независимо от общественото му положение и произхода му. — Замислих се върху думите му. — А… имало ли е библиотеки преди Войната?

Естествено, че е имало, но исках да знам дали…

— Да. Огромни библиотеки, пълни със свадливи учени, способни да ти намерят книги отпреди хиляди години. Само че не допускаха човеци в тях, освен роби, изпратени от господарите си, но дори и при това положение ги наблюдаваха зорко.

— Защо?

— Защото книгите бяха пълни с магия и знания, до които не желаеха да припарват човеците. — Рис пъхна ръце в джобовете си. Водеше ме по коридор, осветен единствено от купи с елфическа светлина, издигнати в ръцете на красиви статуи на Върховни и нисши женски елфи. — Учените и библиотекарите отказваха да притежават роби. Някои по лични причини, но главно защото не биваше да им подсигуряват достъп до книгите и архивите.

Рис ме насочи надолу по още едно извито стълбище. Вече несъмнено се намирахме дълбоко под планината; въздухът беше сух, хладовит — и тежък. Сякаш бе напластен тук от векове.

— Какво се случи с библиотеките, след като изградиха стената?

Стълбището се стесняваше все повече и повече, а таванът ставаше все по-нисък, затова Рис сви крила още по плътно до гърба си.

— Повечето учени имаха достатъчно време да се евакуират и дори успяха да ответреят книгите. Но онези, които нямаха късмет или такива умения… — Един мускул потрепна по челюстта му. — Те изгориха библиотеките си. За да не позволят на човеците да черпят от безценните знания в тях.

По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.

— И са предпочели да ги загубят завинаги?

Той кимна и смътната светлина позлати синкавочерната му коса.

— Ако изключим предразсъдъците, учените се бояха човеците да не се докопат до някое опасно заклинание, което да използват върху нас.

— Но ние… тоест те не владеят магия. Човеците не са магьосници.

— Някои са. Обикновено онези с елфическа кръв назад в родословието си. Но някои от въпросните заклинания дори не изискват заклинателят да владее магия, а само правилните думи или съставки.

Думите му изкопчиха нещо от съзнанието ми.

— Дали е възможно… тоест да, очевидно, но… Някога човеците и елфите са имали общи потомства. Какво е станало с тях? Ако си бил полуелф, получовек, къде е трябвало да отидеш след издигането на стената?

Рис тръгна по коридора в дъното на стълбището — широк проход от изсечен червен камък, в чийто край се виждаха порти от обсидиан със сребърни жилки. Прекрасни — ужасяващи. Като че зад тях се спотаяваше някой страховит звяр.

— На нечистокръвните не им беше лесно — отговори ми след малко Рис. — Много от тях бяха плод на нежелани съюзи. Повечето избираха да останат с човешките си майки, при човешките си семейства. Но след изграждането на стената започнаха да напомнят на човеците за стореното, за враговете им отвъд нея. В най-добрите случаи ги смятаха за измет, за париите на обществото; децата им, ако наследяха физическите им белези, също. В най-лошите случаи… Хората живееха в гняв през първите години, който предадоха и на първото си поколение. Държаха някой да плати за робството, за престъпленията срещу човечеството. Макар и нечистокръвните да нямаха пряка вина… Обикновено ги застигаше зла участ.