Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Послушах го и затворих крила, но с толкова рязко движение, че се прекатурих напред.
Азриел ме хвана, преди да съм целунала скалата, стисна ме здраво под едната мишница и ме изправи.
— Ако развиеш централната мускулатура, ще съумяваш да пазиш равновесие.
— Явно пак ще имам работа с Касиан.
Той кимна.
— Утре. Днес се съсредоточи върху вдигане и сгъване, разперване и вдигане. — Крилата на Азриел сияеха в червено и златисто, окъпани в слънчева светлина. — Ето така.
Той ми демонстрира, като разтвори широко крила, прибра ги, пак ги разтвори, доближи ги в горните краища и ги сгъна зад гърба си. Отново и отново.
Въздъхнах и се заех да имитирам движенията му, колкото и гърбът ми да пулсираше от болка. Дали пък уроците по летене нямаше да се окажат загуба на време?
Глава 20
— Никога не съм влизала в библиотека — признах на Рис, след като обядът приключи и заслизахме етаж след етаж в Дома на Ветровете, а думите ми отскачаха от изсечената червена скала.
На всяка стъпка изтръпвах, разтривайки гърба си.
Азриел ми беше дал еликсир, който щеше да ми помогне с болката, но не се и съмнявах, че до вечерта щях да продължа да скимтя. Ако първо не заскимтях от дългото ровене из стари книги, посветени на начините да закърпим дупките в стената.
— Е — поясних, — ако не броим частните библиотеки тук и в Двора на Пролетта. В моя дом също имахме, но не… Не истинска.
Рис надникна към мен.
— Чувал съм, че на континента хората имат безплатни библиотеки, отворени за всеки желаещ.
Не знаех дали ми задава въпрос, но все пак кимнах.
— В една от земите допускат всеки, независимо от общественото му положение и произхода му. — Замислих се върху думите му. — А… имало ли е библиотеки преди Войната?
Естествено, че е имало, но исках да знам дали…
— Да. Огромни библиотеки, пълни със свадливи учени, способни да ти намерят книги отпреди хиляди години. Само че не допускаха човеци в тях, освен роби, изпратени от господарите си, но дори и при това положение ги наблюдаваха зорко.
— Защо?
— Защото книгите бяха пълни с магия и знания, до които не желаеха да припарват човеците. — Рис пъхна ръце в джобовете си. Водеше ме по коридор, осветен единствено от купи с елфическа светлина, издигнати в ръцете на красиви статуи на Върховни и нисши женски елфи. — Учените и библиотекарите отказваха да притежават роби. Някои по лични причини, но главно защото не биваше да им подсигуряват достъп до книгите и архивите.
Рис ме насочи надолу по още едно извито стълбище. Вече несъмнено се намирахме дълбоко под планината; въздухът беше сух, хладовит — и тежък. Сякаш бе напластен тук от векове.
— Какво се случи с библиотеките, след като изградиха стената?
Стълбището се стесняваше все повече и повече, а таванът ставаше все по-нисък, затова Рис сви крила още по плътно до гърба си.
— Повечето учени имаха достатъчно време да се евакуират и дори успяха да ответреят книгите. Но онези, които нямаха късмет или такива умения… — Един мускул потрепна по челюстта му. — Те изгориха библиотеките си. За да не позволят на човеците да черпят от безценните знания в тях.
По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.
— И са предпочели да ги загубят завинаги?
Той кимна и смътната светлина позлати синкавочерната му коса.
— Ако изключим предразсъдъците, учените се бояха човеците да не се докопат до някое опасно заклинание, което да използват върху нас.
— Но ние… тоест те не владеят магия. Човеците не са магьосници.
— Някои са. Обикновено онези с елфическа кръв назад в родословието си. Но някои от въпросните заклинания дори не изискват заклинателят да владее магия, а само правилните думи или съставки.
Думите му изкопчиха нещо от съзнанието ми.
— Дали е възможно… тоест да, очевидно, но… Някога човеците и елфите са имали общи потомства. Какво е станало с тях? Ако си бил полуелф, получовек, къде е трябвало да отидеш след издигането на стената?
Рис тръгна по коридора в дъното на стълбището — широк проход от изсечен червен камък, в чийто край се виждаха порти от обсидиан със сребърни жилки. Прекрасни — ужасяващи. Като че зад тях се спотаяваше някой страховит звяр.
— На нечистокръвните не им беше лесно — отговори ми след малко Рис. — Много от тях бяха плод на нежелани съюзи. Повечето избираха да останат с човешките си майки, при човешките си семейства. Но след изграждането на стената започнаха да напомнят на човеците за стореното, за враговете им отвъд нея. В най-добрите случаи ги смятаха за измет, за париите на обществото; децата им, ако наследяха физическите им белези, също. В най-лошите случаи… Хората живееха в гняв през първите години, който предадоха и на първото си поколение. Държаха някой да плати за робството, за престъпленията срещу човечеството. Макар и нечистокръвните да нямаха пряка вина… Обикновено ги застигаше зла участ.