Двор от крила и разруха

Вече се задъхвах и по гръбнака ми се стичаше пот, когато Азриел отсъди:

— Добре. — Сетне се покашля. — Знам, че не си илирианка, но… сред тяхната раса се смята за… неуместно да докосваш нечии крила без разрешение. Особено ако са женски.

„Тяхната раса“. Не неговата.

Отне ми няколко секунди да проумея какво иска от мен.

— О… o. Позволявам.

— Трябва да проверя дали са добре на допир.

— Разбира се.

Обърнах се с гръб към него и напрегнах болезнено мускули да разперя крила. Имах чувството, че всичко — вратът, раменете, ребрата, гръбнакът и дори задникът ми — участва в управлението им и роптае против тежестта и движенията им.

В Степите с Люсиен ги бях имала само броени секунди, ето защо не бях осъзнала колко са тежки, колко сложна е плетеницата им от мускули.

Ръцете на Азриел, с колкото и белези да бяха осеяни, докосваха леко като перце — на едни места опипваха, на други потупваха. Стиснах зъби, защото усещането беше като… като гъделичкане и боцкане по свода на стъпалото. Щом приключи, завъртях рамене, а той ме заобиколи и пророни:

— Удивително. Същите са като моите.

— Май магията свърши повечето работа.

Той поклати глава.

— Ти си творец. Изпипала си ги до най-малката подробност.

Поизчервих се от комплимента му, но сложих ръце на хълбоците си.

— Е? Изстрелваме ли се?

— Първи урок: не бива да ги влачиш по земята.

Примигнах насреща му. Крилата ми наистина се опираха на скалите.

— Защо?

— Илирианците го приемат за ленивост, знак на слабост. А от прагматична гледна точка — по земята винаги има неща, които могат да наранят крилата ти. Трески, остри късове камък… Те могат не само да се забият в плътта и да предизвикат инфекция, но и да повлияят на начина, по който крилото улавя вятъра. Затова ги дръж над земята.

Пронизваща като нож болка проряза гърба ми, когато пробвах да ги вдигна. Смогнах да изпъна лявото. Дясното обаче провисваше като разпуснато платно.

— Необходимо е да подсилиш мускулите на гърба си. И на бедрата. И на ръцете. И на гърдите.

— Значи… всички.

Той отново ми отвърна с онази суха, кротка усмивка.

— Защо според теб илирианците са в толкова добра форма?

— Защо никой не ме предупреди, че можеш да си много нахакан?

Устата на Азриел се изви нагоре.

— Вдигни и двете крила сега.

Вежлива, но безкомпромисна команда.

Напънах се, извивайки тялото си насам и натам в отчаяни опити да вдигна и дясното крило. Но без успех.

— Помъчи се да ги разпериш, а после да ги прибереш, ако иначе не се получава.

Подчиних му се, разперих крила и изсъсках от непоносимата болка във всеки мускул по гърба ми. Дори лекият полъх откъм езерото гъделичкаше и побутваше повърхността им, затова разтворих крака върху каменистия бряг, търсейки поне някакво равновесие…

— А сега ги сгъни навътре.