Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Тя би заявила със същото спокойствие, че е лекомислена, сприхава, отмъстителна. Ясно изразеното й семейно чувство просто я откъсваше от понятията за свободна воля и самоопределение, като я караше да установява и признава качествата си с някакво почти фаталистично равнодушие — без да прави разлика и без да се опитва да ги поправя. Без сама да съзнава, тя беше на мнение, че всяко качество, все едно от какъв вид, означава нещо наследствено, някаква семейна традиция и е следователно нещо достопочтено, към което във всеки случай трябва да храним респект.

Господин Грюнлих беше привършил закуската си и димът от двете пури се смесваше с топлия лъх на печката.

— Желаете ли, Кеселмайер? — попита домакинът. — Вземете си още една! Ще ви налея и втора чаша вино... Искате, значи, да поприказвате с мене? Бързо ли е? Важно ли е?... Не намирате ли, че тук е много топло?... После ще потеглим заедно за града... Впрочем в пушалнята е по-хладно...

Но в отговор на всички тия старания господин Кеселмайер само махваше с ръка във въздуха, като че искаше да каже: това няма да доведе до нищо, драги!

Най-сетне станаха от масата. Тони остана в трапезарията, за да наглежда прислужницата при разтребването, а господин Грюнлих преведе търговския си приятел през цветарника. Той тръгна с наведена глава напред, като замислено въртеше между пръстите върха на левия бакенбард; господин Кеселмайер започна сякаш да гребе с ръцете си и изчезна подире му в пушалнята.

Минаха десет минути. Тони бе влязла за миг в салона, за да обърше лично с метличка от пъстри пера праха но мъничкото писалище от лъскаво орехово дърво и извитите крака на масата, и сега отиваше бавно през трапезарията в дневната. Тя вървеше спокойно и с неотречимо достолепие. Демоазел Буденброк явно не беше загубила като мадам Грюнлих нито частица от самочувствието си. Държеше се крайно изправена, притискаше малко брадичката си върху гърдите и гледаше нещата отгоре надолу. Взела в едната си ръка гиздавото лакирано кошче с ключовете, мушнала небрежно другата в страничния джоб на тъмночервения си пеньоар, тя усещаше със строго изражение как дългата мека дреха се дипли по снагата й; в същото време обаче наивният и недосетлив вид на устата й издаваше, че цялото това достолепие беше нещо безкрайно детинско, безобидно и несериозно.

Тя влезе и тръгна бавно из цветарника с малката месингова лейка, за да накваси черната пръст на растенията. Обичаше много палмите си, които великолепно допринасяха за изяществото на жилището. Докосна внимателно младата издънка на едно от дебелите, кръгли стъбла, огледа нежно величествено разперените ветрила от листа и тук-там отряза с ножицата по някой пожълтял връх... Изведнъж се ослуша. Разговорът в пушалнята, който от няколко минути се беше оживил, сега се водеше на толкова висок глас, че тук вътре се разбираше всяка дума въпреки дебелината на вратата и тежкия плат на портиерата.