Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
В един момент, след като бях задържал погледа си за малко, почувствах, че цялата планинска верига се движи към мен. Чувството ми се подсилваше и от необичайното дразнене под лъжичката. Това болезнено състояние стана толкова остро, че се изправих.
— Седни! — изкрещя дон Хуан, но аз вече бях на крака.
От новия ъгъл на зрение жълтеникавото образувание падаше по-ниско отстрани на планината. Отново седнах, без да свалям поглед, и образуванието се премести по-високо. За миг се взрях в него и изведнъж всичко се подреди в нормалната перспектива. Осъзнах, че онова, което бях гледал, въобще не се намира на планината, а е парче жълтеникавозелен плат, което висеше от един висок кактус пред мен.
Разсмях се силно и обясних на дон Хуан, че здрачът ми е помогнал да си създам оптична илюзия.
Той стана и се запъти към мястото, където висеше парчето плат, взе го, сгъна го и го прибра в торбичката си.
— Защо направи това? — попитах аз.
— Защото това парче плат има сила — каза той небрежно. — За момент ти съвсем добре се оправяше с него и никой не може да каже какво щеше да се случи, ако бе останал да седиш.
Петък, 13 април 1962 година
С пукването на зората се отправихме към планината. Беше учудващо далече. По обяд навлязохме в един каньон. В плитките вирчета имаше малко вода. Седнахме да си починем в сянката на една надвиснала скала.
Върховете представляваха масивни струпвания на лава. През хилядолетията втвърдената лава се бе превърнала в набръчкани тъмнокафяви скали. Между камъните и в пукнатините тук-там растяха твърди треви.
Вдигнал поглед нагоре по почти отвесните стени на каньона, изпитвах загадъчно усещане в стомаха си. Стените бяха високи стотици метри и ме караха да чувствам как се затварят над мен. Слънцето грееше почти отгоре ни, малко на югозапад.
— Застани тук — каза дон Хуан и намести тялото ми така, че да мога да гледам в слънцето.
Каза ми да втренча поглед в склоновете над мен.
Гледката беше зашеметяваща. Величествените магмени висини сковаваха въображението ми. Зачудих се какво ли ще е било вулканичното изригване. Гледах стените на каньона от горе до долу на няколко пъти. Потънах в богатството от цветове върху скалната стена. Виждаха се точици от всички възможни оттенъци. На всяка скала имаше петънца светлосив мъх или лишеи. Погледнах точно над главата си и забелязах, че слънцето създава най-изящни отблясъци, когато докосва блестящите точици по втвърдената лава.
Загледах се в някаква част, където се отразяваше слънцето. Когато то се измести, яркостта й намаля, а после напълно угасна.
Насочих очи отвъд каньона и съгледах друга част, със същите изящни светлинни отблясъци. Казах на дон Хуан какво наблюдавам и тогава съзрях друга осветена област, после друга, на друго място, и още една, докато целият каньон се изпъстри с големи светли петна.
Зави ми се свят; затворех ли очи, още виждах блестящите светлини. Хванах глава с ръце и се опитах да пропълзя под надвисналата скала, но дон Хуан ме сграбчи здраво и ми заповяда да обърна поглед към стените на планината и да се опитам да си представя петна от плътна тъмнина сред полетата от светлина.
Не исках да гледам, защото блясъкът дразнеше очите ми. Казах, че това, което става с мен, е все едно да се взираш през прозореца в някоя слънчева улица и после да виждащ навсякъде прозоречната рамка като тъмен силует.
Дон Хуан заклати глава и се закикоти. Пусна ръката ми и отново седнахме под скалната козирка.
Набелязах впечатленията си за това, което ни заобикаляше, когато дон Хуан, след дълго мълчание, изведнъж заговори с театрален глас.
— Доведох те тук да научиш едно нещо — каза той и спря. — Ще се научиш да не правиш нищо. Можем и да поговорим за това, защото само така ще напреднеш. Мислех си, че сам можеш да усвоиш неправенето, без да е нужно да ти казвам как. Сгрешил съм.
— Не разбирам за какво говориш, дон Хуан.
— Няма значение — каза той. — Ще ти кажа нещо, което е много просто, но много трудно за изпълнение: ще говоря с теб за неправенето, макар да няма как да се говори за него, защото то е в центъра на всичко.
От време на време той поглеждаше втренчено в мен, а после каза, че трябва страшно да внимавам в това, което ще ми каже.
Затворих бележника си, но за мое учудване той настоя да продължа да пиша.
— Неправенето е толкова трудно и толкова силно, че не трябва да се споменава — продължи той. — Поне докато не спреш света; само тогава можеш свободно да говориш за него, ако така пожелаеш.