Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
Беше силела косата си на плитка на върха на главата, а над ушите й се спускаха и се виеха надолу от онези висулки. Почуди се дали си беше донесла в Англия нейната стара кожена шапка.
— Добро утро — поздрави той.
— Добро утро, мастър Джеймс — каза Зигмунд, като продължи да чопли предното ляво копито на Бертрам. — Тук има камъче. Ето, извадих го. Гадно нещо. Пипнал си го от тва твойто дълго пътуване, нали? Доброто ми старо момче, няма нищо, вече те оправихме.
— Добро утро, Джеси. Изглежда вече си се оправила след твоята невъздържаност.
Джеси беше умувала как точно ще го посрещне, когато той също се събуди. Джеймс й беше казал, че щом веднъж се приключи с всичко, те могат да възстановят нормалните си отношения. Така да бъде тогава! Тя му се ухили:
— Не изглежда ли Есмералда великолепно? Готова за езда, Джеймс. Искаш ли да дойдеш с мен? Да опитаме да направим един дует, какво ще кажеш?
— Не, Бертрам, ти стой настрана от Есмералда! — извика Зигмунд.
— Тя така безмилостно го дразнеше вчера — припомни си Джеймс.
— Днес обаче изобщо не й пука, тва е ясно — отвърна Зигмунд. — Минал й е мерако. Тя вече без друго ухапа горкичкия стар Бертрам, само задето се държеше малко по-приятелски с нея.
— Ами жени, какво искаш — отбеляза Джеймс и поклати глава. — Джеси, не мога да дойда на езда с теб. Очаквам тази сутрин да пристигне господин Де Уит и да доведе кобила за Минотавър.
Тя сви рамене, оседла Есмералда и излезе. Той се загледа след нея.
— Хич и не се притеснявайте, мастър Джеймс. Госпожа Джеймс си знае работата. Аз я разведох навсекъде и пак й показах сичко де що има. Тя им говори на секи поотделно, дава им захар, гали ги. Кълна се, че сичките я помнеха и се насъбраха около нея кат малки деца. Нивгаш преди не съм виждал жена да знае толкоз много за конете, а и тя е спокойна с тех, изобщо не ги нервира. Никой от конете не завъртя глава те така, както прават, когат немат доверие на некого.
— Трябва да я видиш как само се надбягва.
Зигмунд се изкикоти, като клатеше невярващо глава.
— Те тва вече е майтап. Надбегва се, значи, а? Тая малка женичка с червена коса и бела кожа може да се надбегва? Майтап си правите с мене, мастър Джеймс. Верно, че добре чисти конете, не се оплака изобщо, нито веднъж даже, ама да се надбегва? Тая малка сладка женичка?
— Ако знаеш само колко е малка… — промърмори Джеймс и потупа Зигмунд по мършавия му гръб, след което си тръгна, за да се погрижи за Минотавър.
— Имаме шест жребеца и три кобили за разплод — каза Джеймс и подаде на Джеси купичка с компот от цариградско грозде, един от специалитетите на госпожа Катсдор. Баджър, в момент на слабост, когато четиримата заговорници бяха дошли да принудят Джеймс да застане пред олтара, беше разкрил рецептата на госпожа Катсдор и сега четири дни наред тя гощаваше младоженците само с това. — Минотавър оплоди кобилата на Де Уит, една малка симпатична кобилка, чийто баща е Томикинс от конефермата на Крофт.
— Четох „Наръчника за расови коне“. Божичко, Джеймс, там нещата са толкова добре организирани и подредени.
— Всъщност не е нищо повече от подробно представяне на родословията на конете, но е необходим. Говорил съм с много мъже от надбягванията в Балтимор. Никой от тях не смята, че това е толкова важно. За повечето от тях е съвсем достатъчно нещата да се предават устно, от човек на човек.
— Защо не накараш Ослоу да записва всичко, което знае?
— Добра идея. Харесва ли ти компотът?
— Чудесен е. Когато Баджър го направи за първи път и ни го даде да го опитаме, всички изпаднахме в луд екстаз.
Джеймс само се ухили.
— Радвам се, че не умря, Джес. Ти си ми била добър приятел, а и добър повод за раздразнение толкова време, не е хубаво да хвърляш топа точно сега.
— Ти прекрасно си знаел, че няма да умра. Само ме остави да се направя за посмешище.
— Прости ми, но ти беше така ужасно убедена, че ти е дошъл краят. Кълна ти се, че не съм се засмял нито веднъж.
— Ти си спал до мен, Джеймс.
— Ами да. Това е моето легло.
— Котката на графа, Езми, спа веднъж до мен. Аз съм се обърнала и без да искам, съм я затиснала. Тя изсъска в лицето ми, избяга от мен и повече не се върна.
— Езми обича да спи на гърдите на Маркъс и да си играе с косата му. И затова той винаги се буди с рев и ругатни.
Тя побутна няколко грахови зърна до чинията си, а после отново се зае с компота си.
— Какво ще правим сега?
Той повдигна едната си вежда:
— Днес следобед можеш да помагаш на мен и Зигмунд за конете.
— Разбира се, но не това имах предвид. Исках да кажа какво ще правим с, хм, с другото?
— Кое „друго“?
— Джеймс, няма да те оставя пак да се подиграваш с мен. Много добре знаеш за какво говоря. Аз нямам спомени да си ми се качвал. Когато се събудих тази сутрин, изобщо не ме болеше нищо. Нито пък се олюлявах на краката си така, както съм виждала да правят някои кобили, които току-що са били оплодени. Изобщо не изглеждах променена, когато се видях и в огледалото.