Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
Той спря за миг и се отдръпна назад. Очите й бяха отворени, устата — също. Тя го гледаше с втренчени очи.
— Какво има?
За негова изненада Джеси поруменя чак до ушите и обърна поглед встрани от него.
— Какво има? Хайде, стига, аз съм твой съпруг, а и ти ме познаваш още от времето, когато почти не можеше да яздиш кон.
— Шампанското е прекрасно, но аз имам проблем.
— Да, слушам те?
— Не се прави на тъпанар, Джеймс. Трябва да се облекча.
Опита се да не се разсмее, но не можа да се сдържи:
— Последствията от бутилката шампанско, а? Добре, ще те изчакам тук, Джеси. Ей там, точно зад онези кленове, има няколко хубави храстчета.
Тя се надигна с мъка, пооправи полата си и тръгна с повишено внимание към храсталака. Не го погледна нито веднъж.
Той се излегна върху нагрятата от слънцето скала и започна да си тананика една от песничките на дукесата. После запя втора, започна и трета. Изпи и още една чаша шампанско. Накрая, леко разтревожен, се изправи, сложи ръце на фуния пред устата си и извика:
— Джеси? Добре ли си?
Не последва никакъв отговор. Само листата на дърветата шумоляха тихо под лекия следобеден бриз.
— Джеси! — Той скочи на крака и се изненада, че не можеше да стои кой знае колко стабилно. Лисна остатъка от шампанското върху една лехичка с диви теменужки с надеждата, че няма да ги унищожи, и закрачи към дърветата.
Намери я на земята, полегнала на една страна и сложила ръце под главата си. Беше изпаднала в пиянско вцепенение.
— По дяволите! — изруга Джеймс. Сега щеше да му се наложи да започва всичко отначало. Почуди се дали тя щеше да се разболее, когато излезе от това вцепенение. Беше готов да се обзаложи, че Баджър не бе предвиждал такива последствия от своя щедър подарък.
На Джеси й се искаше да умре. Не желаеше дори да се сбогува с никого. Копнееше само бавно, леко да си поеме въздух за последен път и да се възнесе в небитието. Отвори очи за миг, но от силната слънчева светлина главата й затуптя така силно, а стомахът й се сви на такива огромни топки, че тя разбра: краят й със сигурност наближаваше.
— Това е махмурлук, Джеси. Ето, госпожа Катсдор ти направи специална отвара, която трябва да ти помогне малко. Аз само леко ще те повдигна, ето, така. Сега я изпий цялата наведнъж.
— Джеймс? Ти си тук, до мен?
— Да. Пий. — Той я накара да изгълта цялата течност, но се оказа доста трудна работа, защото от нея на Джеси й стана още по-зле. Сместа не спираше да се стича надолу по брадичката й, а тя започваше да се задушава. Отварата беше отвратителна, той знаеше това, защото сам беше изпил една чаша. Но накрая все пак тази гнусотия помагаше.
— Горката Джеси… — Той й постави студена кърпи върху челото. — Не, остани със затворени очи и уста. Ти си в „Кандълторп“, в твоята стая. Успях да кача да двамата ни върху гърба на Бертрам, макар че той не изгаряше от желание да се нагърбва с това задължение мръсен егоист такъв, и през по-голямата част от пътя до вкъщи ме биеше през крака с дългата си опашка. Аз те държах безжизнена в ръцете си, а с лявата си ръка изпусках юздите на Есмералда. За нея целият път до „Кандълторп“ беше истинско удоволствие. Освен това от време на време се заглеждаше с типично женски интерес по Бертрам.
Джеси облиза устните си със сух език, но беше достатъчно благоразумна да държи очите си затворени. Чувстваше се готова за смъртта, защото знаеше, че човек не може дълго да издържи такава агония. Все пак успя да попита:
— Ти… направи ли ми го, Джеймс? Свърши ли вече всичко? Беше ли добре? Нали не съм станала за посмешище? Нали ще ме помниш с добри чувства, когато умра?
Той остана толкова изненадан, че само я зяпна ококорено и бързо смъкна кърпата надолу, за да покрие очите й. Знаеше, че не можеше да я излъже, така, както и тя нямаше да го излъже, ако го гледаше в очите. Какво да направи?
— О, Боже, толкова зле ли е било? Можеш да ми кажеш истината. Ужасно ли беше за теб? Искаш ли да се махна? Не мисля, че бих могла, защото съм сигурна, че краят ми наближава…
— Не, не бих казал, че е било ужасно… дори обратното. Аз винаги ще те помня с мили чувства, Джеси.
— Това е лъжа. Ти винаги си ме ругал много по-често, отколкото дори конете си.
— Може би, но смъртта прави спомените по-приятни и по-неопределени. Обзалагам се, че докато минат някъде около… шест месеца от смъртта ти, вече ще имам само мили спомени за теб.
— Как си успял да ми го… с всичките тези дрехи по мене?
— Е, не бих казал, че ми беше трудно. Ти беше много податлива и предразположена. Не си ли спомняш как ме караше да приключвам по-бързо, за да може нещата между нас пак да се върнат към нормалното им положение?