Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Последното нещо, което си спомням, бяха ружите, с най-ярките розови и червени цветове, които някога съм виждала. Не помня нищо друго. А сега вече е твърде късно. Ще умра девица по душа, но не и по плът.
— Ти си една много хубава девица, знаеш ли?
— Какво искаш да кажеш с това „си“?
— Ами, всъщност, мислех си, че душевно си такава.
— А девствената част от плътта ми приятна ли ти беше, Джеймс?
— Отново ти напомням, че ти беше необикновено податлива, Джеси. От моя страна се изискваше само много умение и концентрация, за да приключа с всичко и да се върнем в „Кандълторп“.
Тя бавно вдигна лявата си ръка и докосна с пръсти нощницата си.
— Ти си ми свалил дрехите? Съблякъл си ме и си ми облякъл нощница?
— Нали някой трябваше да ти помогне да се почувстваш по-удобно? Ние сме женени, Джеси.
— О, Боже, Джеймс, аз не помня как си ми свалил дрехите дори там на поляната, а още по-малко си спомням как си го правил тук. Ти даже ботушите и чорапите ли ми свали? Как изобщо успя да ме накараш да стоя на ръце и колене, за да ми се качиш?
— Е, не винаги е нужно човек да сваля всичките дрехи на някого. Ботушите например могат и да останат. В някои случаи могат да бъдат дори съблазнителни, както например чорапи с жартиери. И още нещо, Джеси, мъжете не винаги се качват на жените. Хората, които правят секс, не са коне през цялото време.
— Предполагам, че трябва да съм ти благодарна, задето си го свършил така умело, че не си спомням абсолютно нищо.
— Ако си спомняш, Джеси, аз ти обещах, че можеш да ми имаш доверие.
Лицето й внезапно придоби гаден зеленикав оттенък. Джеймс реагира моментално и сложи легена до нея точно навреме. Тя започна да се тресе, да се свива конвулсивно и да бълва, докато той я държеше и внимаваше да пази плитката й от лицето. Когато накрая спазмите престанаха, той каза:
— Горкичката Джеси, съжалявам. Ето, изплакни си устата. Сега ще ти стане по-добре, ще видиш.
Тя се облегна назад върху възглавниците, като стенеше и притискаше с длани стомаха си.
— Остави ме сега да умра, Джеймс, моля те. Иди си. Искам сама да поема последната си глътка въздух. Кажи на Есмералда „сбогом“ вместо мен. Ще се грижиш добре за нея, нали?
— Да, кълна се.
— Сбогом, Джеймс. Съжалявам, че пак трябва да останеш вдовец, но така е по-добре. — Тя въздъхна дълбоко и му прошепна: — Ти да ме обикнеш само за шест месеца?… Това не е никак лошо.
Той отново сложи кърпата върху очите й, нежно сгъна ръцете й върху гърдите и каза:
— Минаха толкова бързо, Джеси.
Тя изпъшка тежко, когато той се изправи. Изчака я, докато дишането й стана равномерно и дълбоко. Госпожа Катсдор го чакаше в коридора:
— Как е тя, мастър Джеймс?
— Поиска да умре сама.
— Аха, най-тъмно е преди разсъмване. Отварата, която тя изпи, е отвара от моята баба. Тя винаги твърдеше, че дядо ми бил човек, който не носел даже и глътчица ром, но не можел хич да се удържа. Затова решила, че ако иска да има съпруг за повече от една година, ще трябва да измисли нещо, с което да го облекчава.
— Дядо ти изкарал ли е повече от една година?
Госпожа Катсдор придоби замислен вид:
— Да, мастър Джеймс. Той е вече на цели седемдесет и две, няма пукнат зъб в устата си и пие като коч. А баба ми я погребахме преди двадесет години. В мазето намерихме десетки литри от нейната отвара. Той изпи последната чаша преди около пет години.
— Има нещо твърде странно в поуката от тази история, госпожо Катсдор.
Тя въздъхна:
— И аз винаги съм си го мислила, мастър Джеймс. Вашата нова съпруга няма навика да си пийва, нали?
— Мисля, че не, макар че тази бутилка и половина шампанско, която пресуши днес, ще я пази от напиване поне за десет години напред.
— И моят дядо опяваше същото, когато се чувстваше най-гнусно след преливане. Но клетвите му не изтрайваха и до края на същия ден.
На Джеймс му се прииска да го види тоя колоритен дядо.
— Ще я оставим да поспи до сутринта, госпожо Катсдор. Ако все пак се събуди обаче, бихте ли направила нещо, което тя да може да изяде, без да го изкарва?
И на Джеймс не му се ядеше много, но харесваше как госпожа Катсдор приготвяше овесената каша с мед. Изяде си купичката, след което се съблече и си легна, до своята пияна до смърт съпруга.
Надвеси се за момент над нея и прилепи ухо до гърдите й. Сърцето й биеше бавно и равномерно.
— Все още не си умряла, Джеси.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Жива съм“, помисли си Джеси и изпита неописуемо облекчение, когато осъзна: вече не беше така ужасно болна, че да й се иска да умре. Нерешително вдигна единия си пръст, после — цялата си ръка. Носеше своята собствена нощница, онази, която Джеймс й беше облякъл предния ден.