Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Самуил Мокри беше сам. Агата той бе отстранил от пътя си, от своя живот със собствената си ръка; с нея бяха останали и децата му. Той ги обичаше, обичаха го може би и те, но бяха останали с майка си и някак встрани от неговия път. Радомир също. Такива склонности бе проявил, та великият войвода трябваше да го държи по-далеко от себе си. А Биляна сама бе побягнала от него, скрила се бе, изчезнала бе може би завинаги. Самуил и досега не беше получил от Рун никаква вест за нея; Ето в тоя час той беше съвсем сам с най-тъжните си мисли, със своята си мъка. Другарите му, най-близките му люде във войската — Илица, Ивац, Кракра, Никулица, както и цялата тази хилядна войска, която вървеше след него и с него, целият този народ български, който, правеше царството, всички тия люде, неизброимо множество, бяха като че ли повече в ума и в мислите му, а по-малко в сърцето му; те бяха повече силата в сърцето му и по-малко топлината в него. Други бяха неговите грижи и радости с тях. Войската му и в тоя час беше с него, той сякаш чуваше мощното й дихание в нощната й почивка, сякаш усещаше съня и неспокойните сънища на всички тия хиляди люде пред утрешните битки за чуждия град, ала все пак в тоя късен час беше сам с тъгата си.
Великият войвода стана от леглото и се огледа — търсеше нещо, търсеше Радоя, слугата си. И бързо излезе вън в малкото преддверие на шатъра.
Пламъчето на един светилник леко се полюшваше при всеки полъх на вятъра, който проникваше през спуснатата завеса на входа. Радой спеше по гръб върху някаква постилка на земята и тихо похъркваше. Той бе затворил очи и спокойно се бе отпуснал в съня си, благоразумен някак и в своята нощна почивка. С него би поседял Самуил и би поговорил за едно и друго в тоя късен нощен час, но не се реши да прекъсне безметежния му сън. Изоставил го бе тая нощ и Радой. Отвън се дочуваха тихите стъпки на стража, който ходеше по тревата пред входа на войводския шатър. Самуил кимна към заспалия си слуга — да, Радое, нужен е сън и почивка е нужна… Той се върна, изу тежките си обуща и се просна на леглото си с тиха, сподавена въздишка.
На другия ден, още щом пукна зора, бойни тръби и рогове разбудиха целия български стан. Наизлязоха хиляди мъже от прихлупените шатри и навеси, наскачаха по поляните, зачу се, засили се многогласа врява, звън на оръжия, тропот на копита, тревожно цвилене на коне, а над всички тия гласове, шум и тропот не преставаха да звучат бойните рогове и тръби като настойчив, строг, съдбоносен призив. Зачуха се бързи, тревожни тръбни звуци и откъм високите стени на обсадения град. Струпаха се там също бойци и започнаха бързо, припряно да се наместват между крепостните зъбери за бой.
Пролетният ден започваше тих и лъчезарен. Странно изглеждаше под светналото утринно небе шумното раздвижване, което настана сред людете, струпали се около крепостните стени, също и по самите стени. Преди още да изгрее слънцето, българската войска беше цяла на крак и в боен строй, дигаше оръжията си срещу затворения град. Пред всяка една от трите градски порти беше довлечен по един таран и „овните“ започнаха да ги блъскат с железните си чела. Ромеите по стените горе не предприемаха нищо и като че ли се ослушваха в тия кънтящи удари, които разтърсваха тежките порти. С живо любопитство наблюдаваха българите действията на трите тарана, като да беше то весела игра и те се забавляваха с нея: размахваха насърчително оръжията си, тупаха нетърпеливо с нозе, надаваха викове:
— Хайде по-бързо! Хайде пак! Хоооп… буммм!…
Това не продължи много, сякаш колкото да развесели, да възбуди войската. Войници започнаха да подготвят за действие катапултите за камъни, сулици11 и стрели; други притегляха още по-близу към стените няколко подвижни дървени кули за прехвърляне на самите стени; притегляха и обковани с железни листове или покрити с мокри кожи широки дървени „костенурки“, под които можеха да се скриват и да се движат напред под неприятелските стрели по четирима, по осем и повече войници; други пък надигаха високи стълби и ги понесоха също към крепостните стени, подреждаха се там стрелци и прашници12. Всичко това се извършваше с шум и вик, войниците дърпаха и теглеха често пъти в противоположни посоки. Във въздуха започнаха да прелитат стрели. Боят започваше.
Ала тъкмо в това време на площадката над портата, от която излизаше главният път за Охрид и Солун, се показаха двама тръбачи и дигнаха нагоре дългите си медни тръби, които блеснаха на изгрялото вече слънце. Зачуха се проточени звуци, затрептяха, запреплитаха се весело в светлото утро — ромейските тръбачи свиреха отбой. Войниците долу се заозъртаха, шумът и викотът започна да стихва. Тогава на площадката горе се показа ромейски глашатай в пъстри дрехи, с голяма, също шарена шапка, дигна ръка, за да даде знак, и завика на ромейски:
11
Сулица — късо копие.
12
Прашник — войник, който хвърля камъни с прашка.