Пепеляшка и царският син

През време на късите почивки или когато войската се спираше да нощува, Самуил Мокри често тръгваше сам между войниците. Той ги търсеше, търсеше най-простите си войници. Те свикнаха да го виждат помежду си и все по-смело разговаряха с него. Техните разговори бяха прости, както бяха и болките им, желанията им, малките им радости — прости и все едни и същи. Разговаряха за храната си, която сега не беше оскъдна, за опинците си, които се късаха бързо, за огъня, който трябваше да стъкнат за през нощта, биха говорили и за времето, ала то беше хубаво и все едно и също вече от толкова дни. Рядко ще се случи някой да разкаже за някоя своя преживелица, рядко ще се чуе и силен смях между тях, макар да обичаха да се шегуват и задяват помежду си. Обичаха те и да пеят, но песните им бяха повече тъжни, дори и когато думите в тях бяха шеговити. Такъв беше целият всекидневен живот на тия прости човеци, като че ли около все едни и същи неща, ала понякога в него се разкриваха големи дълбочини и голяма мъдрост, големи истини, големи мъки или радости.

Във всяка дружинка между тия хиляди и хиляди мъже, която се съставяше от съселяни или от люде от един и същ край, или от същата десетица, или по някаква случайност в общия живот, във всяка дружинка имаше по един старейшина — най-силният между всички, или най-умният, или най-старият, когото всички други слушаха. Той ще посочи мястото на почивката, когато спреше цялата войска да почива, той ще каже за огъня, той ще дели, ако има какво да се дели, той и ще помири, ако някои се скарат. Тия от дружинката, който трябваше да го слушат, винаги мърмореха против него, но и винаги изпълняваха наредбите му. Ала винаги и във всяка дружинка имаше по един или двама, които хитруваха и чакаха другите да свършат, което трябваше да се свърши. Така тия един или двама бяха против другите, както и другите бяха срещу тях — подбиваха се с тях, ругаеха ги, нахвърляха се да ги бият. Тия дружинки, съставени — най-често от земляци, в много случаи бяха нещо по-друго от десетката в общия строй на войската и не винаги десетникът-началник беше и стареишина в тях. Старейшината беше приет доброволно, докато десетникът беше началник, който стоеше над другите не по тяхна воля и често биваше омразен на всички. Великият войвода знаеше за тия дружинки във войската и виждаше в тях народа на една страна, както виждаше на друга страна десетката и целия строй на войската, строгия ред в нея. Като ходеше между войниците си, той търсеше причината на това разделение и търсеше начин, за да се слее в едно дружинката с десетката, да се слее и тук в едно народът с държавата. Но той ходеше между войниците и със своите си грижи и болки.

Самуил бягаше от самотата си. Той беше с царството, носеше го в мислите си, а търсеше своя народ, който беше и трябваше да бъде плът и кръв на царството; той бе загубил най-близките си люде, отделили се бяха от него или той се бе отделил от тях и търсеше близост и топлина между войниците си. Тук беше и родният му син, когото бе отстранил от себе си, ала искаше да го намери отново тъкмо между войниците си и такъв, какъвто искаше да го види. Така и стана, по-късно, когато те пак се сдружиха и тръгнаха заедно вече завинаги.