Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Аз ще те наградя за труда ти.
Немият дърводелец махна с ръка: добре, всичко е добре. Усмивката, която се криеше в неговите руси, рошави мустаки, озари цялото му лице.
Два дни по-късно той пак дойде при Биляна. Беше слънчев, топъл предпролетен ден. Вратата на хижата беше отворена. Доколкото можеше да се вижда навън, през отворената врата, голата още гора беше цяла в слънчева светлина. Нямаше шума да спира младото слънце и то проникваше навред, до самите коренища на дървесата. В блясъка му светеха сребристите гранки на буките, също на дъбовете, каквито бяха тъмни и могъщи, със задържали се тук-там китки ръждивочервена ланшна шума; преплитаха се гъсто в слънчевата светлина, нататък бели, сиви, тъмнозелени, чак и черни клони и вършини, все още голи, но се виждаше, че бяха вече живи, под кората им напираха сокове. Из гората се обаждаха и птички, песните им звучаха надалеко през голите клони като в празна църква. Две кокошки наблизу се надпреварваха да кудкудякат, току-що оставили в полозите си по едно топло още яйце. Слънцето грееше в самата врата на хижата, хвърлило бе светла чертица и на пръстения под, та беше озарена цялата хижа, и в тъмните й ъгли. Биляна и Малина бяха сами. Девойката шеташе около огнището, бързаше да привърши някаква работа, за да отиде и тя по нивките край реката, където беше цялото село в тоя слънчев ден. Ходейки нагоре-надолу по хижата, тя се мъчеше да си припомни някаква песен или пък сама я измисляше и грубият й плътен глас ту заглъхваше, ту зазвучаваше издебело:
Мъничкият син на Биляна размахваше ръчички в своята окачена на гредите ткана люлка и радостно писукаше, сякаш търсеше звуците, с които започва човешката реч. Биляна се бе заслушала в несвестния говор на детето си — нейната единствена радост — и беше по-голяма радостта й в тоя слънчев ден след дългата зима. Немият дърводелец се показа неочаквано на отворената врата. Той носеше под мишницата си две дълги патерици. Приближи се към Биляна, изправи патериците пред себе си, да ги покаже. Те бяха тънки и яки, виждаше се, от ясеново дърво, добре издялани, с подпорки за подмишниците, натъкнати здраво на горните им краища, с дръжки за ръцете, затъкнати по-надолу. Биляна се раздвижи нетърпеливо в леглото си, дори посегна да вземе патериците. Немият я гледаше със светнали очи, със същата усмивка в рошавите мустаки. Той заклати двете патерици, издаде някакъв звук през носа си — Биляна трябваше да ги опита. Сега той се огледа — няма ли кой да помогне и махна с ръка към Малина. Девойката дотича. Биляна бързаше и сама да си помогне, попридръпна се на лакти, подхванаха я отзад Малина и немият, който все посягаше да й подаде патериците. Най-сетне тя се изправи и увисна на двете патерици, в ръцете на девойката и немия, задъхана от умора и още повече от вълнение, със засмени очи, по лицето й бе избила руменина и влага. Малина, също радостно възбудена, непрестанно я насърчаваше:
— Ха така!… Още малко… Сега тука!…
— Ъъъъ… — замуча през нос дори и немият дърводелец.
Стори й се на Биляна, че и някаква нова сила преля в недъгавите й нозе. Ето още, още… Малина и немият я поотпуснаха, тя се задържа сама за един миг на патериците, ала в следващия миг и двете й нозе се прегънаха, превиха се като тънки вършини. Едвам я задържаха да не се строполи. Тя въздъхна с тъга, но и с още, незатихнала радост:
— Стига… Стига за днес.
Сложиха я пак на постелката й, подпряха патериците на стената до нея. Биляна не можеше да откъсне от тях очи, пълни с надежда. Сетне отеднаж се обърна към дърводелеца, размърда се, забърза и току му подаде с трите си пръста една сребърна паричка:
— Ето за труда ти, добри човече.
Немият цял се раздвижи и скри ръцете си, заклати глава — не иска пари, не иска награда! Той искаше да каже и нещо друго, нещо по-важно, разпери пръсти, надвесените му вежди се дигнаха нагоре, но нямаше език.
Въздъхна издълбоко и току се отправи към вратата на хижата. Малина като че ли отгатна мислите му:
— Той се радва, че ти е направил хубави патерици, ама нали е без език…
Глава X
Самуил Мокри завзе отново от ромеите всички твърдини и селища по пътя си до Лариса. Задържаха се обсадени само Верея и Сервия. При Верея той остави войводата Симеон Илица с три хиляди войници, а при Сервия, който беше по-добре укрепен, остави Димитра Полемарх с четири хиляди души, също и с няколко стенобитни и метателни уреди. Главният стан на българската войска беше Лариса, който и досега бе останал в български ръце, но част от войската Самуил пръсна по околните по-малки твърдини от двете страни на реката Пиней, също и в града Стаг по горното течение на тая река. Така великият войвода пак се настани здраво по всички места по поречията на Бистрица и Пиней, а също зае отново цяла Тесалия и Епир с града Бутрот на морския бряг срещу остров Керкира. Това продължи докъм началото на следващата година и колкото оставаше още от зимата, Самуил я прекара повече в Лариса. Завземането на всички тия земи и места — тия, които и преди бе владял, и тия, които сега завладя за България, мина бързо и без големи сблъсквания с ромеите. За да не пролива кръв без нужда, той държеше в обсада двете най-големи твърдини след Лариса по тия краища и чакаше да дойде за тях по-сгоден час. Засега те не му бяха нужни, та да плаща с обилна кръв ключовете им. В тия градове бяха здраво затворени към четири хиляди ромейски войници и нека стоят те там, докато изядат и ремъците на конете си. И двете тия твърдини бяха предмостия на Солун, а за Солун още не беше дошъл час.