Пепеляшка и царският син

Стенобитните и метателните уреди останаха по местата си, както ги бяха довлекли войниците, също и подвижните кули, и костенурките, та и стълбите — да бъде всичко готово за другия ден. Останаха и войници край всички тия уреди, колкото беше нужно, за да ги пазят. Остана и по една хилядница с оръжието си на стража срещу всяка от трите порти на обсадения град. Останалата войска бе разпусната тоя ден за почивка, без да се отдалечава от своя стан.

Денят беше все тъй тих и слънчев. Войниците, които се бяха приготвили за бой, се развеселиха от тая промяна. Разпиляха се нагоре надолу по зелените слънчеви поляни; разсъблякоха се мнозина да се пощят на топлото пролетно слъние. Някои, и не бяха малцина, се струпаха по морския бряг от двете страни на града. Гледаха морето с учудени, плахи очи. Гледаха и корабите, които едва-едва се поклащаха с високите си мачти недалеч от брега. По необозримата лазурна морска повърхност трептяха безброй светлини, оглеждаше, се в нея и самото слънце. Блеснали прозрачнозелени вълни, обточени с кипнала бяла пяна, ласкаво и нашироко се протягаха по гладкия и мокър крайбрежен пясък, дето бяха застанали мнозина от българите. Когато някоя от вълните се плискаше по-надалеко и застрашаваше да измокри косматите им опинци, те бързо се отдръпваха и се разбягваха с весели, но и уплашени крясъци и смях. Те гледаха дълго тая примамлива игра на морските вълни в топлия слънчев ден, ала нито един не се реши да смъкне кожите, с които бе облечен, за да потопи мръсното, въшлясало тяло в зелените морски води. А имаше между тях люде, които бяха дошли от Пангалия13, от Карвуна14 и от други български селища по бреговете на Черното море…

На другата сутрин, тъкмо при изгрев слънце, почти едновременно се разтвориха и трите порти на Драч. Сам протевонът излезе да посрещне завоевателя при източната порта, която беше най-голяма и водеше към средишната стъгда на града. Самуил Мокри не слезе от коня и отмина бързо, като каза едва няколко думи на своя тъст и на всички, които бяха излезли с него да го посрещнат. Пред него вървеше стража от петдесет души конници, както ставаше, когато войската се движеше в чужда земя и срещу неприятел, а го следваха всички по-големи началници, знаменосецът му, знамената на всички полкове и втора стража от още петдесет конника. Навлезе в града и цялата българска войска, която на часа зае всички крепостни стени и кули, всички хранилища и войнишки помещения; вън от градските стени останаха само две хиляди пехотинци, да пазят напуснатия български стан и да пазят, според воинските закони, от всяка изненада, макар тук да нямаше откъде да дойде неприятелска войска.

Великият войвода се насочи към средищната стъгда, а оттам към пристанището. Наизлезли бяха по улиците много граждани да посрещнат българите, но стоеха повече по вратите на домовете си, сдържани и плахи. Те наблюдаваха мълчаливо влязлата войска, рядко някой от българските славяни, които живееха в тоя град, ще надигне глас и ще поздрави своите. Тук имаше много ромеи, имаше и арбанаси, които не можеха да се радват на българската войска. Крайбрежната улица със своите продавачници и работилници беше празна, празно беше и пристанището; люлееха се край брега само вързани за колове и железни халки изоставени лодки. А тъкмо за пристанището бързаше най-много великият войвода — надяваше се да хване някак корабите, които и до тая сутрин стояха пред града. Излизайки на пристанището, Самуил видя, че бе станало това, от което се боеше: дигнали платна, корабите се отдалечаваха навътре в морето като гигантски птици, които плаваха по блесналия на утринното слънце морски лазур. Самуил Мокри дълго ги гледа, свил вежди, стиснал плътно устни, обладан от потискащо чувство на безсилие.