Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
После каза без да се обръща към людете си, но чуха всички думите му:
— Града и стените му ще вземем. Но тия там твърдини във водата не можем да вземем. Нямаме нито дори едно дървено корито да отидем до тях.
През първия ден на обсадата Самуил Мокри нищо не предприе, пък и бе останала едва още една четвъртинка от всекидневния небесен път на слънцето. Колкото още време оставаше до залез слънце, българите се занимаваха повече с обсадните си уреди; настаняваха ги по-добре и по-близу до крепостните стени и врати, натрупаха купища кръгли камъни, снопове къси копия и стрели за метателните уреди. Ромеите не пуснаха нито една стрела по тях, а продължаваха да гледат от високите стени и да се разправят там нещо помежду си. Така мина тая последна четвъртина от деня. Настъпи тиха и топла лунна нощ. Между зъберите по стените и кулите останаха само ромейски стражи — виждаха се ясно на лунната светлина, проблясваше на едри искри излъсканото желязо, медта и позлатата по воинското им облекло и по оръжията им. Светеха в нощта и някои от високите тесни прозорчета по крепостните кули.
По-шумно, по-весело беше в българския стан окола града. Войниците ядоха сито още преди да се стъмни и дълго дигаха врява, събрани на купчини около общите съдове за топла гозба. После по шатрите и навесите, по тревистите поляни, огрени от луната, се зачуха звуци на гъдулки, на гайди, на дървени и костени свирки, бумтене на тъпани и тарамбуки, надигна се тук и там в светлата пролетна нощ и тъжен, проточен вой и стон, а това бяха песните на българите, пълни с мъка и копнеж, с някаква тъмна сила. Все пик врявата и тук не продължи много. Легна тишина и над българския стан, загаснаха огньове и светлини. Войниците бяха изпозаспали, виждаха се тук-там само сенките на стражите. Над обсадения град и над многолюдния воински стан около него, над земята и над морето по-нататък остана само ярко светналата месечина като някакво същество, живо и будно в нощта. Остана и непрестанният говор на морето, който идеше откъм скалистите брегове от двете страни на града, тайнствен и всевечен.
Буден беше в шатрата си до късно тая нощ и Самуил Мокри, седнал на тясното си, негостоприемно легло. Той не мислеше вече за предстоящите пристъпи и битки срещу чуждия град; мислил бе за това и всичко бе премислил през последните дни и часове, докато устройваше отдалеко още обсадата на чуждата твърдина. Сега той беше сам със себе си. Върнал се бе по пътища и места, където бе ходил някога, и се бе върнал към целия свой тогавашен живот. Недалеч от шатъра му беше познатият път, същият път, по който бе препускал чак от Охрид, за да види шумния, многолюден чужд град и забавния живот в него, да види в блестящия мраморен дом на драчкия протевон и своята хубава годеница. Спомни си той много случки и преживелици от онова време, ала не откликна сърцето му на нито един от тия спомени, не се развълнува, не потрепера сладостно, както някога. Той видя Агата в моминската й хубост, беше пак на тайните си срещи с нея в градините на баща й, толкова бързи за ненаситното младо сърце, но сега всичко това беше като някакъв чужд разказ, останал в паметта му. Жива, негова беше само тъгата му по онова време на светли радости и трепетни вълнения, което бе отминало завинаги и бе оставило в душата му само своята тежка, студена, горчива пепел. Останали бяха разочарованията му и тия бледи, далечни и чужди вече спомени. Агата не беше вече там, където я бе намерил, далече беше тя сега от пътя му. Оставила му бе само мъчителна неприязън и тъга. Разбудени еднаж, мислите му прелетяха през онова далечно време и се връщаха по-бързо насам като птици, които търсят топлите си гнезда. Биляна, Биляна… Къде ли беше тя сега? Воденицата на дедъц Дамян бе запустяла, заглъхнал бе и шумът на водата в дълбокия дол. Празна бе и тяхната горска къща на острова сред Малкото езеро. Къде беше сега Биляна?