Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Лилиан го гледаше изумена. „Изглежда, икономисва дори от попивателната хартия“ — помисли тя.
— За мене не съществува „после“ — каза тя.
— Всички казват така. А когато пропилеят, каквото имат, идват при тебе и човек, ще не ще, се вижда принуден да накърни собствените си дребни спестявания, за да…
У нея отново се надигна гняв, ясен и силен. Тя издърпа чека от ръцете на чичо си.
— Стига си се вайкал! Иди и си накупи американски акции, ти, патриот такъв!
Тя тръгна по мокрите улици. Докато бяха говорили с чичо Гастон, навън бе валял дъжд, но сега отново грееше слънце и се отразяваше в блестящия асфалт и в локвите покрай тротоарите. „Небето се отразява дори и в локвите — помисли тя, — така, както навярно и бог се отразява в чичо Гастон.“ Стана й смешно. В Гастон бе по-трудно да се открие присъствието на бога, отколкото в мръсните ручейчета, стичащи се в каналите, да се види небесната синева и блясъкът на слънцето. Впрочем бог можеше да се открие доста трудно в повечето хора, които тя познаваше. Те киснеха из своите канцеларии и превиваха гръб зад бюрата си с такова равнодушие към живота, сякаш всеки от тях имаше пред себе си два пъти повече от дните на Метусалем. И в това се заключаваше тяхната безотрадна тайна! Те живееха така, сякаш не съществуваше смърт, — но се държаха не като герои, а като бакали. Те бяха потиснали у себе си познанието за кратковременността на живота и нехаеха пред смъртта подобно на щрауси, скрили главите си в пясъка пред лицето на опасността, или се залъгваха с дребнобуржоазната илюзия за вечен живот след смъртта. Дори грохнали старци, вече стъпили с единия крак в гроба, те се мамеха един друг, за да увеличат размерите на онова, което отдавна ги бе превърнало в свои роби — парите и властта. [Метусалем — според библията един от праотците на човечеството, живял деветстотин шестдесет и девет години. — Б. пр.]
Лилиан извади от джоба си една стофранкова банкнота, разгледа я и с внезапна решителност я захвърли в Сена. Този символичен жест на протест бе истинска детинщина, но не беше ли все едно? Нали й достави удоволствие? Чека на чичо Гастон, естествено, не захвърли. Така Лилиан стигна до булевард Сен Мишел. Уличното движение бе в разгара си. Притичваха хора, блъскаха се, бързаха. Слънцето се отразяваше в стотици покриви на автомобили, ревяха мотори. Всеки се стремеше към някаква цел, всеки се мъчеше да я достигне колкото се може по-скоро и всички тези дребнички цели напълно засенчваха крайната цел на човешкия живот и тя сякаш преставаше да съществува.
Лилиан прекоси улицата. От двете й страни, треперейки от нетърпение, се бяха строили в редици безчет огнедишащи чудовища, приковани на място от червената светлина на светофара. Тя премина между тях така, както някога Мойсей преминал с еврейския народ през Червено море.
„В санаториума беше друго — мислеше тя. — Там крайната цел бе винаги пред погледите, осветяваше всичко, сякаш бе някакво зловещо слънце в небето, и хората живееха под това слънце, стараеха се да не го забелязват, но винаги усещаха присъствието му. Това им даваше по-голяма прозорливост и по-голямо мъжество. Онзи, който знаеше, че краят му е близо и че няма спасение, който бе озарен от това последно прозрение и това последно мъжество, той вече не бе само жертвено животно, той, макар и с малко, превъзхождаше своя палач.“
Лилиан се върна в хотела. Отново бе взела стая на първия етаж, за да не изкачва много стълби. Пред входа на ресторанта стоеше търговецът на стриди.
— Днес имаме чудесни скариди — каза той. — Сезонът на стридите почти свърши. Ловът им ще започне едва през септември. Тогава ще бъдете ли все още тук?
— Положително — отвърна тя.
— Да ви избера ли скариди? Най-вкусни са сивите, макар че розовите имат по-привлекателен вид. И така — от сивите ли?
— От сивите. Сега ще ви спусна кошничката. Прибавете и половин бутилка розе, изстудено. Ще го получите от Люсиен, главния келнер.
Тя бавно се изкачи по стълбите. После спусна кошничката си през прозореца и я изтегли обратно. Бутилката бе отворена, а виното в нея бе толкова студено, че шишето бе изпотено. Седна на долната дъска на прозореца, вдигна крака и ги опря в страничната рамка. Виното постави до себе си. Люсиен се бе погрижил и за една чаша и салфетка. Отпи от виното и се залови със скаридите. Животът й се струваше прекрасен и нямаше желание да размишлява върху него. Смътно чувствуваше, че над нея виене някаква прокоба, но сега не й беше до това. Поне не в този миг. Майка й бе починала от рак след много тежка операция. Винаги съществуваше нещо по-лошо от собствената ни участ. Лилиан примигваше срещу слънцето и усещаше как светлината се стича по лицето й. В това положение я видя Клерфе, който, изгубил вече всякаква надежда, за сетен път минаваше под прозорците на хотел „Бисон“.