Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Магия да ги разбереш кои са — промърмори Дженъс. — Много умно. Ако досега не знаят за нас, след нея със сигурност ще научат.
Магията на Касини не откри нищо. Според неговото гадаене наблюдателите не можеха да бъдат нищо друго освен илюзия… необичаен вид мираж. Дженъс предположи, че те може би имат някаква невидима и недосегаема защита. Касини реши да провери предположението по доста опасен според мен начин. На следния ден той се пресели на най-високия връх в околността със запалена факла в ръка и го обяви за земя на Ориса. Нямам предвид, че обяви физически права над земята за себе си или за нашия град — през онези дни никой от нас, дори един жрец не би проявил такова нахалство. Церемонията — четене на молитви, а след това засаждане на семена, донесени от нашия град — беше предназначена да съобщи на видимите и невидими същества за Ориса и нейния народ. Церемонията продължи с молба — макар че според мен молбата звучеше повече като заповед, че както всички същества от и на тази земя имат правото на почит, уважение и защита съгласно всички правни и жречески закони на Ориса, така и нашата група иска за себе си същата справедливост и внимание.
Никога не съм смятал такава церемония за нещо умно и съм доволен, че успях да забраня нейното изпълнение днес, когато Орисианци пътуват в чужди страни. Още повече не я смятах за уместна в онази необичайна страна с нейните магически „вълни“, неизвестен народ и непознати обичаи, и преди всичко с призрачните й наблюдатели. Но нито Дженъс, нито аз можехме да кажем нещо. Ако заповядах на Касини да не изпълнява церемонията тук или където и да било другаде, при завръщането ми той сигурно щеше да докладва за това в Съвета на жреците. И те, също толкова сигурно, щяха да обявят намеренията на един Антеро, издал такова нареждане, за егоистични и дори предателски. И понеже това беше проблем, чието решение не зависеше от мен, аз просто престанах да мисля за него.
Суетността на Касини, въпреки че бе успял да развали преследващите ни магии, дразнеше всички. Той като че ли се мислеше за ръководител на експедицията и очакваше всички около него да се грижат техният жрец да е добре нахранен, облечен и защитен. Това започна да ме ядосва. Хванах се, че мисля как ми се иска да мога да продължа експедицията без претенциите на жреца за специално внимание и колко ще се повиши настроението ми, ако с Касини се случи нещо, което да го извади от строя. Реката стана по-плитка, превърна се в поредица малки вирчета и после в тресавище. Накрая достигнахме до един много живописен вир, от чието дъно извираше вода.
— За първи път минавам по река от устието до извора й — отбеляза Дженъс. — Дали това, о, велики жрецо, ме дарява с някакъв специален благослов?
Касини се усмихна, но не каза нищо. Другите членове на групата също не се разбираха с Касини, но двамата с Дженъс бяха почти открити врагове. За щастие никой от тях не беше толкова глупав, та да подхване кръвна вражда на този чужд бряг, макар да се опасявах, че когато се върнем в Ориса, ще възникне сблъсък.
Разположихме се да нощуваме край извора. Двамата с Дженъс известно време обсъждахме как да продължим по-нататък. Картата на воина в кехлибар не даваше големи подробности за дългия път, който ни очакваше, но на нея бяха нанесени два ориентира, които вече бяхме отминали, така че с тяхна помощ и по компаса определихме посоката, която трябваше да ни изведе до следващия ориентир. Бях открил в себе си един скрит талант: разбирах картите и обичах да ги чертая. Бях си водил грижливо бележки и дори ако бъдехме принудени да се върнем, бях сигурен, че бързо ще можем да стигнем до това място, без да повторим предишните си лутания, които понякога ни бяха вкарвали в тресавища или в криволичещи, задънени каньони. След вечеря водачът на крайбрежните жители дойде при мен и каза, че сме се били разбрали да ни водят дотук и утре те и техните мулета щели да потеглят назад към брега. Насмалко да избухна и дори се възгордях със себе си, че все пак успях да се овладея навреме. Отговорих му, че той и съплеменниците му са се съгласили на цялото пътуване, което едва сега започва. Не било вярно, възрази той. Били се съгласили да пътуват с нас до края на света. Този извор… това място, където свършвала реката… било краят на света. Посочих към далечината и попитах: ами онова, отвъд извора? Или онази горичка, там където изгрява слънцето? Какво е то? Мъжът вдигна рамене: отговорът беше очевиден. Каза, че онова там сигурно е друг свят, защото всички знаят, че този свят свършва при извора; и че онзи свят сигурно принадлежи на някое друго племе. После се усмихна и ме увери, че е сигурен, че онова племе ще погледне благосклонно на такива добри хора като нас. „Вие ще срещнете нови приятели — каза той — и може би те ще ви дадат други животни да превозвате товара си.“