Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Ягода е разпознала труповете. Докато били живи, ги различавала с лекота — по маниерите и начина на изразяване. Но сега…
В крайна сметка определили коя коя е по зъбите. И двете момичета нямали кариеси, но Клара си счупила зъб когато била на девет и по-късно платила да й направят порцеланова коронка — точно това помогнало на полицията да определи кой труп на кое момиче е.
От докладите става ясно и друго — че макар след смъртта хищниците вероятно са извлекли труповете с няколко метра, момичетата Гейблър не са били убити другаде и след това изхвърлени в Каньона на вълшебника. Били са убити недалеч от мястото, където са намерени.
Отново преглеждам папките, първо на Клара, после на Карла, и си записвам някои неща. Два часа се ровя в бруталните снимки, разглеждам скиците, изчитам всеки документ. И когато приключвам, се чувствам зле и съм много уморен. И по всичко личи, че съм си изгубил времето.
Все пак съм във Вегас и знам, че като се прибера, Шофлър ще ме пита — направи ли това, направи ли онова? Почти мога да го чуя — говори с Тами Ягода, иди в „Синия папагал“, иди на местопрестъплението, открий откъде са дошли костюмите. И така нататък, и така нататък.
Голдстайн кимва, когато му го казвам.
— Добре ще е да говорите и с Чизуърт. Бари Чизуърт. Той е патологът, който работи по случая. Много умен човек. Сигурно сте забелязали, че доста факти не са стигнали до пресата.
— Какви например?
Голдстайн свива рамене.
— Кой знае? Някой и друг намек за оръжието, догадка за убиеца — но нищо, което наистина да е потвърдено от доказателствения материал. Догадките не са част от задълженията на патолозите и криминолозите и те си имат причина да не ги записват черно на бяло — защото всичко, което запишат, накрая най-вероятно ще се появи и в съда. Много внимават да ограничат писмените си бележки само до онова, което могат да подкрепят с доказателства. Което не означава, че не си съставят мнение по случаите, напротив. Ако ти се случи добър патолог като Чизуърт, той може и да сподели впечатленията си с разследващия офицер. Който в нашия случай за жалост е покойник.
Записвам си името на Чизуърт и номера на криминологичната лаборатория.
— Но костюмите можеш да ги отметнеш още сега — казва Голдстайн. — И аз знам откъде са. От „Синия папагал“. Как му беше името на онзи… Ригинс — направо се вбеси. Джери не можеше да повярва. Имаме жестоко двойно убийство, а онзи тъпанар вдига пушилка за костюмите си. Чудехме се дали няма да си поиска неповредения.
— Но защо са били с костюмите?
Голдстайн клати глава.
— Сигурно са отивали на работа. Явно са предпочитали да се обличат у дома, да се гримират и така нататък. Съблекалнята в Папагала явно не им е допадала. — Дигиталният часовник на Голдстайн бибипка и той става. — Трябва да тръгвам.
Подава ми ръка. Аз му благодаря за съдействието.
— Беше ми приятно да помогна. И ако има още нещо — просто ми се обадете. Смятате ли да отскочите до Каньона на вълшебника?
— Може би. Не знам дали има смисъл.
Не изричам гласно какво мисля всъщност — че не виждам смисъл във всичко това; че не виждам как случаят Гейблър може да има връзка с Шон и Кевин и че според мен Шофлър ме е пратил за зелен хайвер просто за да ме изкара от къщата.
Поне за това мога да съм признателен на инспектора. Сега, когато дългите дни и нощи с моите списъци и разговорите по телефона, постоянното и вманиачено ровене из киберпространството са зад гърба ми, всичко това ми изглежда като движение без посока. Като хамстер в колело.
Голдстайн свива рамене.
— Според философията на Рей е абсолютно задължително да отидеш на местопрестъплението. Никога не се знае какво има да ти каже то. — Взима папките от масата. — От друга страна — той примижава към мен, — не се опитвайте да стигнете до Каньона на вълшебника с тези обувки. Всъщност добре би било да си наемете водач. Теренът там не е от леките. По това време на годината трябва да тръгнете рано, иначе слънцето ще ви изяде с парцалите.
Голдстайн има известно основание по отношение на слънцето. Цели пет минути чакам с отворени врати и климатик на максимум, докато колата се охлади достатъчно, за да сложа ръце върху волана, без кожата ми да се свари. Сега разбирам защо местните са луди на тема щори, тъмни стъкла и всякакви други методи за предпазване от слънцето. Горещината може и да е суха, но те удря право между очите. Минавам покрай едно табло, на което е указана температурата на въздуха. Четиридесет градуса.
В „Тропикана“ един български акробат изпълнява номер върху издигната сцена. Стои на една ръка върху нестабилна кула от блокчета и тълпата го аплодира въодушевено. Повечето от редовните клиенти на „Тропикана“ дори не поглеждат към него, хипнотизирани от звъна на игралните автомати.