Убийството като шедьовър

Уморена жена в миниатюрна рокля с леопардови шарки въздъхва и ме повежда към офиса на шефа. Офисът представлява кутийка три на три, с ламперия от имитация на дърво, с ужасен червен килим и евтино бюро с обелен лак. Клей Ригинс, петдесетинагодишен, плешив, с постоянно примижалите очи на заклет пушач, също е виждал по-добри дни — макар че обицата с голям диамант на едното му ухо говори за известно самочувствие. Говори по телефона с диетично безалкохолно в ръка. Вдига кутийката вместо поздрав и продължава разговора си, който е свързан с поддръжката на някакъв басейн.

Стоя повече от пет минути, броя празните кутийки от безалкохолно в стаята (четиринайсет) и се чудя какво всъщност бих могъл да науча от Ригинс. Какво се надявам да науча? Нещо, прошепва Шофлър от някакво ъгълче в главата ми. Или пък не. Инспекторът би ми изтъкнал, че процесът е косвен. „Тоя тип може да ти каже нещо и по-късно ти ще го напаснеш с нещо друго.“

Най-после Ригинс затваря.

— Извинявайте — казва той и криви лице. — В наше време трябва лично да надзираваш всичко, ако ме разбирате. — Клати глава. — Значи сте тук заради сестрите Гейблър.

— Да.

— Вижте, нямам нищо против да поговорим, но аз почти не познавах момичетата, ако ме разбирате.

— Работили са за вас осем месеца — посочвам аз.

— Да, да, да, само че за мен работят много хора. Всъщност въобще не ги познавах — не знаех дори къде живеят.

Не знам какво да го питам.

— Бяха ли… добри в работата си? Какво всъщност са правели?

— Имаме шоу на сцена — на птича тематика. С две думи, двечките излизаха на сцената, сваляха си сутиените и си тръскаха циците с още дузина други момичета, докато някоя от танцьорките или певиците си изпълняваше номера в средата. А на първия ви въпрос — не, не бяха много добри. Бяха интересни като близначки и горе-долу това беше.

— Хм.

— Истината е, че не бяха много хубави — казва ми Клей Ригинс. — Непрекъснато им казвах, че трябва да се поработи по тях, по-малко нос и повечко цици. — Засмива се гръмогласно. — После — размахва ръце във въздуха, — може би щях да им дам по-централна роля. Но без поправка… — Издиша шумно и презрително и плясва с ръце по бюрото.

— И какво си помислихте, когато не дойдоха на работа?

— Виж, това — казва той, сякаш чак сега му е хрумнало, — това не беше в техен стил. Можеше да се разчита на тях, това им го признавам. Не бяха отсъствали и един ден.

— И… не се ли изненадахте, когато не се появиха? Не си ли помислихте, че нещо не е наред?

Той се намръщва и размахва ръце, сякаш да избута безумното ми предположение обратно към мен.

— Нее. Това е Вегас, синко.

— И какво си помислихте?

— Истината ли искате? — Попипва обицата си. — Помислих си, че са се върнали у дома. Че са си намерили работа в търговски център или в някое заведение за бързо хранене. Помислих си, че са като много момичета, които идват тук с надеждата да срещнат своя приказен принц или да хванат окото на някой холивудски режисьор или каквото там си мислят. Помислих си — сигурно са разбрали, че това няма да се случи, и са решили да си стегнат куфарите. Бяха от срамежливите — може да не са искали да ми го кажат лично. Ето това си помислих. — Вдига рамене и пресушава кутийката си с безалкохолно. — Или пък не.