Убийствено просто

— Здрасти.

— Е? — тя звучеше също толкова ледено, колкото когато си тръгна от апартамента му.

— Пътувам натам.

— Чак сега?

— Трябваше да изчакам да се стъмни. Мисля, че не трябва да говорим по мобилните, да дойда ли да те видя, като се прибера?

— Това би било наистина глупаво, Марк.

— Да. Аз… аз… как е Джил?

— Разстроена. Как очакваш да е?

— Аха.

— Аха? Добре ли си?

— Донякъде.

— Изтрезня ли?

— Разбира се — отвърна той засегнато.

— Не звучиш добре.

— Не се чувствам добре, разбираш ли?

— Да. Но ще го направиш, нали?

— Така се разбрахме.

— Ще ми се обадиш ли след това?

— Естествено.

Затвори. Отпред беше мъгливо и слой от влага покриваше предното стъкло. Чистачките описаха два пъти дъга и гумените им повърхности изпищяха. Спря ги. Храсталакът в края на гората му се стори познат и той намали, не искаше да пропусне отбивката.

След секунди изтрополи по първата ограда, после и по втората, лъчите на фаровете пронизваха мъглата като двойка лазери, колата се клатеше по осеяния с дупки път, докато той форсираше, уплашен от дърветата, които сякаш го притискаха заплашително от двете страни, и от време на време хвърляше поглед в огледалото, просто в случай че…

В случай че какво точно?

Вече приближаваше. Лек шепот от разговор по радиото го разсейваше и той го изключи, почти без да усеща, че дишането му се ускорява, а потта продължава да се стича по слепоочията, по гърба му. Предницата рязко потъна, когато предните гуми попаднаха в дълбока локва, и водата опръска стъклото с твърд звук като от хвърлени камъчета. Отново пусна чистачките и моментално намали скоростта. Господи, беше дълбоко; не беше съобразил колко много бе валяло, откакто за последен път бе тук. И тогава — мамка му, о, мамка му, не!

Гумите бяха забуксували в калта.

Натисна педала на газта по-силно, от което беемвето започна да вибрира и се отмести няколко крачки встрани, но отново хлътна в тинята.

О, Господи, не!

Не можеше да заседне, не можеше, не можеше. Как, по дяволите, щеше да обясни защо е тук в десет и половина вечерта?

Дишай дълбоко…

Пое си въздух и се огледа уплашено в мрака, във всяка сянка пред него, встрани, отзад, след което натисна копчето за централно заключване и чу изщракването, но не се почувства по-добре. Включи вътрешното осветление и погледна контролното табло. Имаше уреди за тежки пътни условия, за по-ниска скорост, диференциален затвор; беше ги виждал стотици пъти, но никога не си беше правил труда да прочете за тях.

Протегна се и извади наръчника от жабката, бясно прелисти на съдържанието и отвори на съответните страници. Бутна един лост, натисна копче, остави наръчника до себе си и предпазливо пробва с педала на газта. Колата се наклони и за негова радост потегли напред.

Продължи със стабилните петнайсет километра в час, колата сега беше много по-устойчива и минаваше през локвите като бронетранспортьор. После зави надясно в разклонението, което щеше да го отведе до сечището. Пред него изскочи малко зайче, обърна се и побягна обратно, след което заскача напред и попадна точно под него. Нямаше представа дали го е сгазил, а не го и интересуваше, просто искаше да продължи напред, да поддържа скоростта си, инерцията, да преодолява калта.