Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Какво ме е грижа за кралицата мен — възрази ключарката. — Тя е майка на една дъщеря и нищо повече. Ако отрежат на някоя от тях главата, то няма да бъде главата на дъщеря й, нейната глава ще отсекат. И какво от това? А аз? Нека по-добре мен да заколят. Нека ме откарат мен на гилотината, стига косъм да не падне от главата на дъщеря ми. А когато ме подкарат към гилотината, аз ще пея:
Гражданката Тизон захвана да пее с ужасен глас. После тя изведнъж спря пеенето и се заля в силен смях.
Уплашен от пристъпа на внезапна лудост, човекът с пелерината рязко отстъпи крачка назад.
— Ей, недей да бягаш така — извика отчаяната жена и го дръпна за дрехата. — Ти не можеш току-така да кажеш на една майка: „Направи това и ще спася чедото ти!“, а после да й речеш: „Може би!“ Кажи ми съвсем ясно, ще я спасиш ли?
— Да.
— Кога?
— В деня, когато я изведат от Консиержери, за да я закарат на ешафода.
— А защо да чакаш толкова много? Защо не тази нощ, тази вечер, в същата тази минута?
— Защото не мога.
— А, виждаш ли, виждаш ли… — завика ключарката. — Виждаш ли, че не можеш. Но аз мога!
— Какво можеш?
— Мога да измъчвам затворничката, както я наричаш ти. Мога да надзиравам кралицата, както й казваш ти, аристократ мръсен. Мога да влизам при нея всеки час, ден, нощ и аз ще го сторя. Да избяга ли? Ще видим това! Глава за глава, тъй ще стане! Госпожа Вато е била кралица, аз знам това. Елоиз Тизон е просто едно момиче, и това знам. Но пред гилотината всички сме равни!
— Хубаво — рече мъжът. — Вече ти казах: спаси кралицата, аз ще спася дъщеря ти.
— Закълни се!
— Кълна се.
— В какво се заклеваш?
— В каквото поискаш.
— Имаш ли дъщеря?
— Не.
— Ами тогава — отпусна отчаяно ръце ключарката — в какво би могъл да се закълнеш?
— Слушай — рече мъжът, — заклевам се в Бога!
— Ами! — възрази ключарката. — Ти сам знаеш, че старият Бог ние го свалихме и че нов още нямаме!
— Тогава заклевам ти се в гроба на своя баща!
— Не се кълни в гроб, това може и нещастие да й донесе… О, Боже мой! Боже мой, Боже мой! Казах гроб и ми идва наум, че само след три дни може би и аз вече ще се кълна в гроба на дъщеря си. Моето чедо! Моята клета Елоиз!
Гражданката Тизон запищя и се разрева тъй отчаяно и страшно, че хората от съседните къщи заотваряха прозорците. Към тях приближи някакъв човек.
— С тази жена не може вече да се говори — рече човекът на събеседника на ключарката. — Тя е луда!
— Не — възрази човекът с пелерината, — тя не е луда, тя е майка!
Той тръгна подир другия, който се оказа негов приятел.
Като ги видя да се отдалечават, ключарката като че ли се поокопити.
— Къде отивате? — извика тя подир тях. — Да не би да отивате да спасявате моята Елоиз? Ако е тъй, чакайте и мен, и аз искам да дойда с вас. Чакайте, хора!
Тя тръгна, разтърсвана от ридания, след тях. Но на първия ъгъл ги изгуби от поглед. Тя постоя някое време все така нерешителна, а сетне, след като разбра, че е съвсем сама в мрака, със съзерцателен писък се просна безчувствена на земята.
Стана десет.
В същия момент, когато и часовникът на Тампъл удряше десет, кралицата, седнала пред димящо кандило и заобиколена от зълвата и дъщеря си, прикрита по този начин от погледа на охраната, четеше писмото, написано на тъничко листче хартия. Почеркът бе тъй ситен, че парещите й от сълзи очи едва можеха да четат. Писъмцето съдържаше следните думи:
„Утре, вторник, пожелайте да слезете в градината. Това ще Ви бъде разрешено без никакви спънки, тъй като има изрична заповед точно това Ваше желание да бъде веднага изпълнено. След като обиколите градината три-четири пъти, престорете се, че сте се уморили, идете в гостилницата и помолете гостилничарката да останете там да си починете малко. Постойте малко там, сетне се престорете, че Вие лошо и че припадате. Докато викнат някого, който да Ви помогне, ще затворят вратите, Вие ще останете сама с госпожа Елизабет и дъщеря си. Вратата на зимника ще се отвори, спуснете се долу със зълва си и дъщеря си, и трите сте спасени!“
— Боже мой! — рече кралската дъщеря. — Дали съдбата ще се смили над нас…
— Да не би писмото да е някаква провокация? — попита госпожа Елизабет.
— Не, не — рече кралицата. — Този почерк всякога ми е известявал присъствието на един тайнствен, но храбър и верен приятел!
— От Рицаря ли е пак? — поинтересува се дъщеря й.
— От него — отвърна кралицата. Госпожа Елизабет закърши ръце.
— Нека всички прочетем още веднъж писмото най-внимателно — рече кралицата. — Ако се случи така, че някой от нас да забрави някоя подробност, другият да му я припомни.