Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Те захванаха да четат наум. Тъкмо когато привършиха, вратата на стаята скръцна. Принцесите се обърнаха. Кралицата си остана тъй, както си беше, но с едно незабележимо движение вдигна писмото към косите си и го скри в прическата си.
На вратата стоеше офицер.
— Какво желаете, господине? — попита госпожа Елизабет.
— Искам да ви кажа — отговори офицерът, — че тази вечер много се заседяхте!
— Нима комуната е издала някоя нова заповед, в която ми се нарежда в колко часа да си лягам? — попита с подчертано достолепие кралицата.
— Не, гражданко — отвърна офицерът. — Но ако се наложи, може да се издаде и такава заповед!
— Но, господине — сряза го Мария Антоанета, — тъй като такава заповед още не е издадена, моля ви да уважите стаята на една — няма да кажа кралица, но на една жена…
— Виж ги ти — изръмжа офицерът, — тези пусти аристократи пак си приказват, както си знаят от едно време…
Но сразен от високомерния поглед на кралицата, той си отиде.
След по-малко от минута кандилото изгасна и както винаги трите жени се съблякоха на тъмно. Наоколо нямаше никакви завеси, нито пък нещо, зад което да могат да се прикрият. Единствената преграда от очите на охраната за тяхната голота бе тъмнината.
На другия ден, след като още веднъж прочете писмото и си повтори наум всичките инструкции, които се даваха в него, тя го накъса на почти невидими късчета и го хвърли, облече се, събуди зълва си и отиде да направи същото и с дъщеря си.
След няколко минути излезе и повика дежурните офицери.
От тях се отзова само единият. Другарят му не искаше да прекъсва закуската си.
— Какво искаш, гражданко? — попита офицерът, който си Бе дал труда да се отзове на повикването на кралицата.
— Господине — рече Мария Антоанета, — горката ми дъщеря никак не е добре. Краката й са отекли и я болят, защото е лишена от каквото и да е движение. Вие знаете, господине, че аз съм я осъдила, горката, на тази неподвижност. Имах разрешение да слизам на разходка в градината. Но тъй като, за да слизам в градината, трябваше да минавам покрай вратата на стаяга, в която беше лежал моят покоен мъж, нямах сили да върша това. Ограничих разходките си горе, на терасата. Явно тази разходка е недостатъчна за здравето на клетото ми дете. Моля ви, гражданино офицер, да поискате от мое име от генерал Сантер да ми се даде отново свободата, от която се ползвах по-преди, и да ми бъде позволено наново да се разхождам из градината. Ще ви бъда особено признателна за това.
Кралицата така меко и в същото време с такова достолепие произнесе тези слова, така внимателно избягваше всеки израз, който можеше да докачи с нещо републиканеца, че той, както й се беше представил с шапка на главата, както имаха навика да влизат тук всичките негови колеги, я сне по най-внимателен начин. Когато неговата събеседничка свърши, той й каза с поклон:
— Не се безпокойте, гражданко, ние ще поискаме от гражданина генерал това разрешение.
После, като се отдалечаваше, сякаш за да убеди сам себе си, че прави отстъпка от справедливост, а не поради слабост, прибави:
— Има право. Каквото и да кажеш, тя има право.
— Кой има право? — попита другият офицер.
— Тази жена, чието момиче е болно.
— Какво иска тя?
— Иска да слезе в градината да се поразходи малко с дъщеря си.
— Ами! — възрази другарят му. — Ако толкова много иска разходка, най-добре да тръгне пеш за гилотината.
Кралицата чу тези думи и пребледня. Но чутото й вдъхна нови сили за онова, което им предстоеше.
След като се нахрани, офицерът слезе долу. От своя страна кралицата поиска да донесат закуската им в стаята на дъщеря й.
Молбата й веднага бе удовлетворена.
В единадесет пристигна Сантер. Както обикновено ставаше, пристигането му бе възвестено с тъпани и смяна на караула.
След като прегледа и новия, и стария батальон и се поразходи с коня си из двора на Тампъл, Сантер спря на едно място. Това бе времето, в което всички, които имаха нещо да му говорят, се явяваха пред него, за да му изложат доносите и исканията си.
Офицерът се възползва от същото това време и се приближи до него.
— Какво искаш? — попита рязко Сантер.
— Гражданино — рече офицерът, — идвам да ти кажа нещо от името на кралицата…
— Какво, какво, кралицата ли? — повдигна вежди Сантер.
— О, да, аз като че ли съм вече съвсем полудял — сети се офицерът. — Искам само да кажа, че съм натоварен да ти изложа една молба на госпожа Вато…
— А, това е друго нещо — рече Сантер, — разбирам. Казвай сега в какво се състои работата.