Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Поезията като поток — каза под носа си Йермак. — Добре, добре.
Ричард не можеше да разбере дали Йермак е саркастичен, при него това рядко имаше значение. Онова, което Йермак харесваше, в същото време презираше, защото бе харесвано. Уелш повдигна вежда, гледайки към младежа и Йермак му върна усмивка, която изразяваше мълчаливо съгласие. Ричард изчете всичко до края, свали диска и листа и промърмори нещо за това, че не е бил съвсем точен и се нуждае от предложения. Той огледа кръга с очи на наранен орел. Йермак се втренчи в него с шокирано изражение, но не каза нищо.
— Това си наистина ти — каза Уелш.
— Много е странно — рече стоящата зад бара Мириел. — Какво ще правиш с него?
— Онова, което исках да кажа е, че това трябва да си ти, със сигурност не е Голдсмит — продължи Уелш.
— Аз съм… — Ричард се спря.
„Работата трябва да бъде оставена сама.“
— Добре е — кимна Йермак. Ричард почувства прилив на топлота към младежа; може би в крайна сметка у него имаше нещо стойностно.
— Може да се схване като басня. Бих го поставил в една по-дълга работа — литературна биография. — Йермак вдигна ръцете си, за да „нарисува“ това, което си представяше и загледа разперените си пръсти. — Биография от някой, който не е писател, но се бори да разбере.
Ричард видя идващия удар, но не можа да се отдръпне достатъчно бързо. Йермак се обърна към него и каза:
— Ти ми вдъхна истинско прозрение. Знам как мисли тип като теб, Р. Фетъл. Ти си една кръгла нула. Твърде дълго си се крил под сянката на крилете на Голдсмит.
— Моля те, бъди учтив — без да го обвинява го инструктира Уелш.
— Крилете на Голдсмит са прашни и въшлясали, но все още могат да летят. Ти никога не си летял. Погледни се — пишеш върху хартия! Показване, престореност. Не можеш да си позволиш достатъчно хартия, за да напишеш нещо съществено, но така или иначе пишеш върху нея — знаейки, че никога няма да напишеш много. Никакво издигане.
— Тук е прав — каза Уелш. Останалите не участваха; това беше кучешки бой, не литературна критика и те го намираха за забавен, но отблъскващ.
— Когато Голдсмит се сгромоляса на земята, ще ти се наложи да застанеш извън сянката му, да видиш за пръв път слънцето и то ще те заслепи. — Тонът на Йермак беше почти съчувствен. — Виждам те, Р. Фетъл. По дяволите, виждам всички ни през теб. Каква самовлюбена и невежа хайка сме всички ние. Благодаря ти за това прозрение. Но аз те питам, съвсем искрено — вярваш ли, че Голдсмит е станал убиец, за да подобри поезията си?
Ричард погледна встрани от Йермак.
„Обратно вкъщи. Легни и си почини.“
— Почти мога да повярвам на това — заключи Йермак с лице на язовец. — Голдсмит да бъде толкова извратен!
— Защо ни донесе това тук? — попита меко Уелш, докосвайки загрижено ръката на Фетъл. — Наистина ли си толкова развълнуван?
Мириел трябва да бе натиснала някакъв бутон, защото сега самият г-н Пасифико слезе долу по задните стълби и видя Йермак и Уелш. Намръщи се. Погледна над тях и видя Фетъл.
— Какво прави той тук? — попита г-н Пасифико, посочвайки към Йермак. — Казах ти, че вече не е добре дошъл тук.
Мириел се сгърчи.
— Той дойде, докато г-н Фетъл четеше. Не исках да го прекъсна.
— Пречиш на бизнеса, Йермак — каза г-н Пасифико. — Ти ли го доведе, Ричард?
Фетъл беше изумен и не отговори.
— Още ли е с теб, Уелш?
— Той ходи, където си поиска — отвърна Уелш.
— И тримата — вън.
— Г-н Фетъл… — започна Мириел.
— Той е роден за жертва. Погледни го! По дяволите, той привлече Йермак тук като пчела на мед. Вън, вън, вън!
Фетъл взе листите и слейта, поклони се към кръга толкова достойно, колкото можа и се запъти към вратата. Мириел каза „довиждане“, останалите гледаха с тихо съжаление. Уелш и Йермак го последваха, но на вратата пътищата им се разделиха. Не му казаха нищо, само се усмихнаха с мрачно задоволство.
„Прави са. Съвсем прави.“
Ричард изхвърли листите и слейта в една канавка на ъгъла и зачака автобус. Хладният вятър духаше сивите му коси в очите.
— Джина — прошепна той. — Скъпа Джина.
Някой докосна лакътя му. Той се обърна с нервен подскок и видя Надин, облечена в дълго зелено палто и загърната с вълнен шал.
— Помислих си, че можеш да дойдеш тук — каза тя. — Ричард, мислех, че аз съм лудата. Какво правиш? Показа ли им?
— Да — кимна той.
„Да убие себе си. За това го е направил Емануел. Да се отърве от някого, когото не харесва, от него самия. Ако нямам куража да убия тялото си, мога да убия други и със сигурност да опозоря и себе си.“