Сграбчил слейта и трийсетте страници, Ричард Фетъл се изкачи несигурно по стъпалата. Зад него гумите на автобуса изсвириха и той стреснато се обърна. Нервите му бяха изопнати и той едва можеше да мисли.
Щом застана до бялата емайлирана желязна клетка за птици, Ричард вече не помнеше как е изкачил последните стъпала до къщата. За миг си представи, че птицата вътре е жива и примигва срещу него. Натисна звънеца и чу звука му отвътре. Денят приятно се затопляше и това бе добре, защото той носеше само риза с къс ръкав.
Леели Вердруго отвори вратата. Тя не проговори, а му се усмихна.
— Всички са тук с изключение на Надин. Ти сам ли си? — Тя погледна зад него с широко отворени очи, като че очакваше тълпа от Селектори.
— Сам съм — потвърди Ричард.
Отвътре долетя гласът на Мадам.
— Ричард ли е? Ричард, заповядай вътре. Бях се разтревожила.
Само след миг вече беше започнал да чете на глас ръкописа си. В кръга от познати, той бе седнал срещу Мадам дьо Рош. Всички го слушаха. Започвайки, Ричард потисна угризенията си за това, което бе написал. Общо усещане на неловкост. Някой, вероятно Реймънд Каткарт каза нещо съществено и Ричард се опита да го запомни, докато четеше. Прекъсна четенето, за да се нахрани. Цялата група стоеше около него, говорейки сладки приказки и чакайки го да продължи.
„Повече внимание, отколкото съм получавал от години!“
Ричард се почувства по-силен и по-човечен.
— Бих искал сега да свърша с това — каза той, подавайки подноса на Леели Вердуго. Мадам дьо Рош, облечена в огненочервена рокля и седяща в широкия си мек плетен стол, беше цветният център на тълпата. Тя кимна:
— Готови сме.
Той продължи да чете. Навън се спусна здрач и светлините в къщата се включиха. Това малко смути Ричард, но той не спря. Колегите и приятелите му, скупчени наоколо, слушаха думите му, тихи като че ли благоговееха пред него. Той би умрял така и би бил щастлив да остане завинаги замръзнал тук, като музеен експонат.
— Все още не съм измислил заключението — предупреди той, когато се прехвърли на текста, записан на диска. — Това е само чернова.
— Продължавай — подкани го Сиобан Едумбрага с фокусирани изцяло върху него очи, очарован от кръвта, за която той четеше.
Ричард поправяше, докато четеше, мръщеше се на грубия език, но все пак чувстваше силата. Той знаеше, че предава емоциите си по-добре от всякога. На моменти не можеше да спре сълзите и треперенето на гласа си.
— Не спирай — каза Мадам дьо Рош, когато той млъкна, за да се възстанови от едно особено въздействащо изречение.
След като приключи последните няколко параграфа, освен меланхоличния ужас на ръкописа, го обзеха тъга и чувство на загуба. Той беше писал и беше писал добре, за да стане центъра сред този кръг от хора, на които изглежда се възхищаваше, хора, които почиташе, хора, които означаваха много за него. Те бяха последната му истинска връзка със социалния живот и той скоро щеше да предаде вниманието им. Този момент скоро щеше да мине, но щеше да бъде най-прекрасният миг от настоящия му живот, най-прекрасният момент след раждането на дъщеря му.
Той прочете отново последното изречение, облегна се назад и отпусна надолу слейта, но не повдигна очи, дългите му пръсти трепереха.
Мадам въздъхна дълбоко.
— Уви — каза тя. Той повдигна очи, достатъчно, за да я види как клати глава. Очите й бяха затворени, лицето тъжно. — Той беше един от нас. Той беше един от нас и ние не можехме да знаем, само Ричард можеше да разбере какво преживява той.
Реймънд Каткарт пристъпи напред, скривайки от погледа на Ричард Леели Вердуго, която не се смееше.
— Господи, Фетъл. Наистина ли вярваш, че заради това ги е убил всичките?
