Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Глава XXV
МЕЖДУ ОГЪНЯ И ВОДАТА
Приказката на Жак Паганел има голям успех. Много му ръкопляскаха, но всеки остана на своето мнение и ученият постигна обичайния резултат при всички спорове: не убеди никого. Но всички се съгласиха, че човек не бива да въстава против съдбата си и че когато няма ни палат, ни колиба, трябва да се задоволи и с дърво.
Докато траеха тия разговори, се бе смрачило. Само здравият сън можеше да бъде достоен завършек на този тревожен ден. Гостите на омбуто се чувствуваха не само уморени от борбата с наводнението, но и особено съсипани от горещината, която този ден беше прекалено голяма. Пернатите им съквартиранти вече даваха пример за почивка. Не се чуваха мелодичните трели на илгуерос, тия славеи на пампасите, и всички птици от дървото бяха изчезнали в гъстия потъмнял листак. Най-добре беше да последват примера им.
Но преди „да се приберат в гнездото“, както казваше Паганел, Гленарван, Робърт и той се изкачиха в наблюдателницата, за да огледат още веднъж водната равнина. Беше около девет часа. Слънцето току-що бе залязло в пламтящата мараня на запад. Цялата тази половина на небесния свод чак до зенита бе потънала в топла пара. Съзвездията на южното полукълбо, обикновено много ярки, сега сякаш бяха покрити с тънко було и едва светеха. Все пак те можеха да се различат и Паганел показа на своя приятел Робърт, а това можеше да ползува и Гленарван, полярната зона, където звездите са много бляскави. Той му показа, между другото, и Южния кръст, група от четири звезди от първа и втора величина, разположени ромбоидно, горе-долу на височина на Южния полюс. Показа му също съзвездието Кентавър, в което блести най-близката до земята звезда, отстояща само на осем хиляди милиарда мили, показа му Магелановия облак — две големи мъглявини, по-голямата от които е двеста пъти по-голяма от видимата повърхност на луната, и най-сетне „черната дупка“, където, изглежда, няма никакви звезди.
За съжаление съзвездието Орион, което се вижда и от двете полукълба, не беше още изгряло, но все пак Паганел разказа на двамата си ученици една интересна подробност из патагонската космография. За поетичните индианци Орион представлява огромно ласо и три болас, хвърлени от ръката на ловеца, който кръстосва небесните прерии. Отразени в огледалните води, всички тия съзвездия възхищаваха погледа и сякаш създаваха второ небе.
Докато ученият Паганел разказваше, на изток небето потъмня като пред буря.
Една тъмна и гъста, ясно очертана ивица се издигаше постепенно и гасеше звездите. Този зловещ облак скоро покри едната половина от небосвода, която сякаш съвсем изпълни. Движеше се от само себе си, защото нямаше никакъв вятър. Въздушните пластове бяха съвсем неподвижни. Нито един лист на дървото не трепваше, нито една бръчка не набраздяваше повърхността на водата. Като че ли самият въздух липсваше, сякаш някаква огромна пневматична машина го бе разделила. Електричество с високо напрежение бе наситило атмосферата и всяко живо същество усещаше как то преминава през нервите му.
На Гленарван, Паганел и Робърт направиха силно впечатление тия електрически вълни.
— Ще имаме буря — каза Паганел.
— Страх ли те е от гръмотевиците? — запита Гленарван момчето.
— О не, милорде — отговори Робърт.
— Толкова по-добре, защото бурята не е далеч.
— И ще бъде силна — добави Паганел, — ако се съди по небето.
— Не бурята ме тревожи — каза Гленарван, — а поройният дъжд, който ще се излее. Ще се измокрим до кости. Каквото и да казвате, Паганел, човек не може да се задоволи само с гнездо и вие сам скоро ще го разберете.
— О, когато човек гледа философски на нещата! — отговори ученият.
— Философията няма да попречи да се измокрите!
— Разбира се, но тя сгрява.
— Тогава — каза Гленарван — да се върнем при другарите си и да ги посъветваме да се загърнат колкото може по-добре в своята философия и в своите пънчо и най-вече да се запасят с търпение, което ще ни е необходимо.
Гленарван хвърли последен поглед към небето, което бе застрашително. То беше вече почти цялото покрито с облаци. Само една малка неясна ивица на запад се осветяваше от отблясъците на залеза. Водата беше потъмняла и приличаше на огромен нисък облак, готов да се слее с тежките пари. Не се виждаше дори и сянка. Очите не съзираха никаква светлина, а до ушите не долиташе никакъв шум. Тишината беше толкова дълбока, колкото и мракът.
— Да слизаме — каза Гленарван, — скоро ще загърми. Двамата му приятели и той се плъзнаха по гладките клони и бяха изненадани, че навлизат в някаква странна полусветлина. Тя произлизаше от безбройно много светещи точици, които летяха над повърхността на водата и бръмчаха.