Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Не се притесняван! Веднъж да дойде при мен, ще се подчини.
— Съмнявам се!
— Охо! Един цирков директор разполага със съвсем различни средства да направи персонала си покорен, отколкото един грешен дявол от рода на театрален интендант. Естествено, за мен е много важно Вернер час по-скоро да научи за своето уволнение!
— Той ще го научи незабавно.
— Ще изпратиш човек да го уведоми?
— Не. Аз самият ще отида веднага при него.
— Лично?
— Да. Необходимо е лично да се уверя в опасността от болестта на жена му. Само по този начин ще знам как най-добре да постъпя. Ти иди сега вкъщи. Аз ще те информирам.
— Благодаря! Силният мъж разчита на себе си. Аз също ще отида до Вернер.
— Какво ти дойде наум!
— Не се грижи! Няма да постъпя непредпазливо. Естествено, няма да дойда с теб. Ще поразузная терена, за да си изясня как да се добера до Вернер. Ти, следователно, ще вървиш напред. Аз ще те следвам, за да видя къде живее.
— Твоя воля. Той живее на четвъртия етаж в задната къща, в която ще ме видиш да влизам. Любопитен съм дали ще хванеш момичето на въдицата.
Той тръгна, а брат му го последва отдалеч.
Срещу въпросната къща от другата страна на улицата имаше малък магазин за колониални и дрогерийни стоки. Беше от типа, наричани обикновено „дюкян“. Тоя магазин беше свързан с една навалица за бира и ракия.
Тук влезе цирковият ездач, когато брат му изчезна отсреща във входа. Купи си само за вид няколко пури и при това забеляза една стая в съседство с три-четири маси и столове.
— Помещението за посетители ли е? — попита.
— Да — гласеше отговорът. — Аз нямам пивница в истинския смисъл на думата, но за онези, които искат да изпият тук една бира или една ракия, трябва да имам все пак маса и стол.
— Дайте тогава и на мен една чаша бира!
Седна в съседното помещение, и то така, че да може да държи под око вратата на срещуположната къща.
Брат му междувременно изкачи четирите етажа, похлопа и отвори вратата. Погледът, който хвърли в стаята и на обитателите, му подсказа, че току-що е имало сцена.
Емили стоеше разплакана пред баща си, който явно се намираше в дълбоко вълнение. При появата на началника нададе вик на ужас.
— Боже мой! Хер интендантът!
— Да, аз съм — каза онзи, като влезе и дръпна вратата след себе си.
Вернер се разбърза да му предложи стол. Интендантът обаче отказа и запита със строг тон:
— Дъщеря ви сигурно вече ви е разказала какво се случи преди малко?
— Да.
— Е, какво ще кажете по въпроса?
— Много съжалявам, че Емили проявява такава голяма антипатия към тази роля!
— А аз съжалявам още повече, че не сте възпитали по-добре децата си!
— Хер интендант!
— Да, да! Лош признак е, когато един баща не е в състояние да изисква подчинение. Вие ме поставяте в голямо затруднение. Откъде да взема сега султанка?
Беше лош знак за Вернер, че му говореха на „вие“. Но въпреки това той събра кураж за забележката:
— Може би има хора, които не биха упрекнали Емили. И се надявам, че все ще се намери изпълнителка за ролята.
— Дъщеря ти е най-подходяща. Но… хм!… що за въздух имате тук! Та това е направо ужасна, смърдяща миризма! Коя е забулената особа там?
Едва сега Вернер помисли за опасността, която бе надвиснала над него. Отговори смутено:
— Жена ми, страда от болки в ушите.
— Лъжете! Жена ви има рак!
Вернер така се уплаши, че забрави да отговори.
— Е, прав ли съм? — запита интендантът.
— Да — простена театралният слуга.
— Значи признавате, че ме излъгахте! Защо не сте ме уведомили за болестта?
— Мислех, че не бива да ви досаждам с такива работи.
— Да ми досаждате? За досаждане тук дума не може да става. Може да се говори само за задължение. Ваш дълг беше да ми докладвате, че в семейството ви има случай на рак. От колко време е болестта?
— Няколко години.
— И толкова дълго време сте подхвърляли мен и другите на страшна опасност от зараза? Какво нехайство! Каква непростима безсъвестност!
— Хер интендант! — помоли Вернер.
— Какво още?
— Страхувах се за мястото си!
— Не е трудно да си го представя. Аз също съм човек. Вярно, щях да изпълня дълга си, но щях да се съобразя и с немотията ви. Сега вие, разбира се, проиграхте шанса си. Трябва да ви освободя от работа.
— Господи Исусе!
— Да, и то незабавно!
— Няма да го сторите, милостиви хер?
— И защо не?
— Вижте тази фамилия! Ще бъда изгубена!
— Сам сте си виновен. Би трябвало да съзнавате все пак, че нямате право да влизате в досег с моя персонал!
Вернер втренчи поглед в земята. Хапеше си устните, за да победи сълзите. По едно време помоли: