Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Рейчъл ли? — гласът му прозвуча предпазливо.
— Рейчъл Джоунс — каза Джейн. — Не я ли помниш? Жената от Флорида…
— По дяволите, знаеш, че я помня. Случило ли се е нещо?
— Трябва да отидеш да я видиш.
Той въздъхна.
— Виж, Джейн, знам че имаш добри намерения, ала няма смисъл да говорим за това. Направих, каквото трябваше.
— Трябва да идеш да я видиш — повтори Джейн.
Нещо в гласа й го жегна и тя долови внезапна острота в тона му.
— Защо? Нещо случило ли се е?
— Опитва се да се свърже с теб — уклончиво отвърна Джейн.
— Знам. Получих съобщенията й.
— Тогава защо не си се обадил?
— Имам причини.
Той беше най-упоритият мъж, който бе срещала, като се изключи Грант. Двамата си приличаха като две капки вода. Дори камъкът се вдлъбваше от водата, затова тя не се отказа.
— Трябваше да й се обадиш.
— Няма смисъл — рязко отвърна Кел.
— Както кажеш — отговори Джейн със същия тон. — Но Грант поне се ожени за мен, когато разбра, че съм бременна!
После затвори телефона с трясък, доволна и усмихната.
Кел крачеше напред-назад в офиса си и прокарваше ръка през черната си коса. Рейчъл беше бременна, носеше неговото дете. Той броеше месеците, сигурно беше в шестия. Защо чака толкова дълго и не му се обади по-рано? Да не би да се беше случило нещо? Да не би да беше болна? Или имаше опасност да загуби детето? С детето ли нещо не бе наред?
Тревогата го измъчваше. Беше още по-мъчително от терзанията, които преживяваше всеки ден, след като я бе оставил в болницата. Желанието му не бе намаляло. Ако не нещо друго, поне бяха станали по-силни. Ала всеки път, когато изкушението да й се обади подкопаваше здравия му разум, в главата му изникваше образа й, когато лежеше в градината, кръвта попиваше в дрехите й, а Кел знаеше, че не би могъл да живее, ако самото му присъствие я излагаше на подобна опасност. Обичаше я повече, отколкото човек можеше да обича. Никога преди не бе обичал, но когато се влюби, то беше без граници. Не намираше миг покой. Когато спеше, се връщаше споменът за Рейчъл, сгушена в прегръдката му, ала много по-често лежеше буден, възбуден и измъчван от болка, търсещ мекотата на тялото й до себе си.
Не можеше да спи, нямаше апетит, беше унил. Дори не можеше да прави секс с други жени, тъй като другите не го изкушаваха достатъчно, за да се възбуди. Затвореше ли очи нощем, виждаше Рейчъл с черните, прави коси, и ясните си сиви очи, и усещаше вкуса й на езика си. Спомняше си прямотата й, честността й. Игрите, които другите жени играеха с него, за да го привлекат, всъщност го отблъскваха.
Тя щеше да роди неговото дете.
Съобщенията, които получаваше, го влудяваха, и десетки пъти бе посягал към телефона. Всички те бяха еднакви, кратки и прости. „Обади ми се, Рейчъл.“
Господи, как му се искаше просто да чуе гласа й отново, но сега съобщенията придобиха нов смисъл. Дали просто не искаше да му каже, че щеше да става баща, или беше нещо по-спешно? Да не беше се случило нещо лошо?
Той посегна към телефона и набра номера, ала тресна слушалката, преди телефонът да иззвъни. По челото му проблесна пот. Искаше да я види и да се увери, че всичко бе наред. Искаше да я види само веднъж, натежала и закръглена с неговото дете в корема, дори да не получеше нищо повече в този живот.
На следващия ден валеше дъжд. Кел пътуваше по частния път, който водеше до брега и къщата на Рейчъл. Небето бе схлупено и сиво. Дъждът сякаш никога нямаше да спре. Температурата бе пет градуса, но в сравнение с минусовите температури във Вирджиния тук бе топло. Според прогнозата за времето по радиото следващия ден небето щеше да е ясно и щеше да настъпи затопляне.
Той прелетя до Джаксънвил, после се качи на малък самолет до Гейнсвил, където нае кола. За пръв път напускаше офиса така, ала след случилото се през лятото никой не го попита. Дори да го бяха питали, нямаше да има резултат, защото веднъж взел решение, Сейбин действаше.
Спря колата пред къщата и излезе под дъжда. Джо стоеше пред стъпалата и ръмжеше. Ситуацията толкова му напомни за миналото, че на лицето му се появи усмивка.
— Джо, долу — каза той. Кучето наостри уши, като чу гласа му и командата, и с лек лай се втурна към Кел. Опашката му весело се въртеше. — Добро момче — измънка Кел и се наведе да го погали по главата. — Надявам се, и Рейчъл да е толкова доволна, че ме вижда. — След като бе пренебрегнал всичките й съобщения, имаше вероятност да затръшне вратата под носа му. Въпреки студа, той се изпотяваше, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Беше толкова близо до нея, само от другата страна на тази врата, а целият трепереше от очакване и усещаше възбуда в слабините си. По дяволите, точно това му трябваше сега.