Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
В продължение на месец Рейчъл прави опити. Коледа дойде и отмина, после новогодишните празници, ала животът й все се въртеше около въпроса, как да се свърже с Кел. Беше й нужен цял месец, за да признае пред себе си, че или нямаше начин да му изпрати съобщение, или той ги получаваше, но не се обаждаше.
Болката да се откаже след толкова много опити беше по-силна от това, което можеше да понесе. За известно време тя имаше надежда, ала сега нямаше нищо.
Не плачеше много, нямаше смисъл, и наистина се опита да се стегне и да продължи да живее. Но тази нощ Рейчъл плака така, както не беше го правила от месеци наред. Лежеше сама на леглото, което беше споделяла с него, и болката от самотата я измъчваше. Беше му предложила всичко, което имаше, а Кел си отиде. Дългите часове на нощта се нижеха, тя лежеше с широко отворени очи, вторачени в тъмнината.
Когато на другата сутрин телефонът звънна, Рейчъл не беше заспивала и гласът й бе глух:
— Рейчъл? — колебливо попита Джейн. — Ти ли си?
Рейчъл се надигна с усилие.
— Да. Здравей, Джейн, как си?
— Закръглена — обобщи Джейн с една дума. — Искаш ли да ни дойдеш на гости? Предупреждавам те, имам задни мисли. Ще си играеш с момчетата, докато почиват краката ми.
Рейчъл не знаеше дали може да понесе да гледа колко щастливи бяха заедно Джейн и Грант, обградени от децата си, ала щеше да е егоистично от нейна страна да откаже.
— Да, разбира се — наложи си тя да отговори. Джейн мълчеше и Рейчъл със закъснение си спомни, че нищо не й убягваше. Тя пристъпи към същината на въпроса.
— За Кел ли мислиш?
Рейчъл стисна слушалката и затвори очи от болка при произнасянето на името му. Толкова много хора отричаха, че той съществува, че се стъписа, когато Джейн го спомена. Направи опит да говори, но гласът й замря. Изведнъж се разплака.
— Опитах се да му се обадя — рече тя, разстроена. — Не мога да се свържа. Никой не признава, че го познава. Дори и да му предават съобщенията ми, изобщо не отговаря.
— Мислех, че досега щеше да се е предал — замислено рече Джейн. Рейчъл отново възвърна самообладанието си и се извини на Джейн, че се бе разплакала. Прехапа устни, обеща си да не го прави отново. Трябваше да приеме загубата му и да спре да се терзае.
— Виж, може би ще успея да направя нещо — рече Джейн. — Ще трябва да обработя Грант. Ще ти се обадя по-късно.
Рейчъл затвори телефона, ала не се замисли върху думите на Джейн. Не можеше. Ако отново възродеше надеждите си, щеше да се срине.
Джейн отиде да търси Грант и го намери в хамбара да поправя трактора. Беше студено, но въпреки това той работеше само по риза, чиито ръкави бе навил до лактите. Две момченца със сламеноруси коси и кехлибарени очи самодоволно си играеха в краката му на студа. Грант беше започнал да ги извежда сега, когато бременността й напредна и й беше трудно да ги гони.
Когато я видя, Грант се изправи с гаечен ключ. Бързо я огледа и, въпреки размерите й, погледът му светна.
— Как да се свържа с Кел? — попита тя направо.
Грант се разтревожи.
— Защо искаш да се свържеш с Кел?
— Заради Рейчъл.
Грант гледаше съпругата си, докато размишляваше. Наскоро Кел бе сменил личния си телефон, малко след като се прибра у дома. И Грант се погрижи Джейн да не го открие. Беше прекалено опасно за нея да знае такива неща. Тя с лекота предизвикваше неприятностите.
— Какво става с Рейчъл?
— Току-що говорих с нея. Плачеше, а както знаеш, тя никога не плаче.
Грант я погледна мълчаливо, докато размишляваше. Малко жени биха направили онова, което направи Рейчъл. Двете с Джейн не бяха обикновени жени, и въпреки че подходите им бяха различни, безспорен факт беше, че и двете бяха силни жени. После се загледа в момченцата, които играеха в сламата и пълзяха в краката му. По лицето му бавно се появи усмивка. Кел беше добър човек. Заслужаваше това щастие.
— Добре — рече той, остави ключа и се наведе да вдигне близнаците. — Да идем в къщата. Ще се обадя. В никакъв случай няма да ти дам номера му.
Джейн му се изплези, ала го последва, широко усмихната.
Грант не поемаше никакви рискове. Остави я да изчака в съседната стая, докато се обаждаше. Когато чу познатия звън „свободно“, той я повика и тя се втурна към слушалката в ръката му. След още три позвънявания телефонът отсреща бе вдигнат и един дълбок глас каза:
— Сейбин.
— Кел — весело отвърна тя. — Джейн е. — За миг настъпи мъртва тишина, но тя продължи: — Става дума за Рейчъл.