Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Щеше да остане, докато я изведат от операционната, знаеше, че ще се оправи. Нямаше да замине, докато не се увери, че е добре, докато отново не я видеше и докоснеше. Но после с Грант трябваше да заминат. Ситуацията беше критична. Налагаше се да замине за Вашингтон, преди новината да се разчуе и предателят или предателите да успеят да прикрият следите си.
— Джейн — тихо каза той, без да се обръща. — Ще останеш ли?
— Разбира се — без колебание отвърна тя. — Знаеш, че нямаше нужда да ме питаш.
Кел призова местните власти за съдействие и ако не беше един от заместник-шерифите, мъж на име Фелпс, който познаваше Рейчъл, новината щеше да се разнесе като вятър. Фелпс знаеше какво да прави. Проведе дълги, тайни разговори и успя да потули всичко. Рафърти гарантира мълчанието на хората си, а Кел се съмняваше, че някой от тях щеше да посмее да ядоса Рафърти.
Хирургът влезе в чакалнята. Набразденото му с бръчки лице бе изморено.
— Господин Джоунс?
Кел се беше представил за съпруг на Рейчъл и подписа формуляра за изписване, за да ускори нещата. По дяволите със законността. Всяка минута означаваше загуба на още една капка нейна кръв. Той се изправи, тялото му бе напрегнато.
— Да?
— Съпругата ви се справя добре. Сега е в интензивното. Куршумът е поразил левия бъбрек. Загубила е много кръв, ала й преляхме и състоянието й се стабилизира. Съмнявах се, че ще спасим бъбрека, но нараняването е по-малко, отколкото си представях. Като изключим вероятни усложнения, не виждам причина да не се прибере у дома след около седмица.
От облекчение Кел успя само да попита:
— Кога мога да я видя?
— След около час. Тя ще остане в интензивното през нощта, за всеки случай. Мисля, че бъбрекът няма да започне да кърви отново, ала ако се случи, искам да е там. Ще изпратя сестра да ви повика, щом я преместят.
Кел кимна и с лекаря си стиснаха ръцете. Беше като скован, все още не можеше да се отпусне. Джейн застана до него и стисна ръката му успокоително.
— Не се обвинявай за случилото се.
— Аз съм виновен.
— Нима? Откога отговаряш за целия свят? Пропуснала съм новината във вестниците.
Той уморено въздъхна.
— Не сега.
— Защо? Ако не се отърсиш, няма да си във форма за това, което ти предстои.
Беше права, разбира се. Може и да не стигаше до целта по тривиалните пътища на останалия свят, но Джейн винаги излизаше права накрая.
Когато най-после му позволиха да види Рейчъл, не беше готов за шока. Беше виждал прекалено много ранени хора и беше наясно, че болничната апаратура още повече угнетява атмосферата. Знаеше, че по тялото й ще има тръбички и машинки, които следят жизнените й показатели. Ала нищо не можеше да го подготви за момента, когато щеше да пристъпи в стаята. Тя отвори очи и го погледна.
Безкръвните й устни се усмихнаха леко и Рейчъл се опита да вдигне ръка към него, но беше прикрепена за леглото с лейкопласт и към вената й бе включена система. За миг Кел застина неподвижен и затвори очи. Нямаше сили да заобиколи леглото и да хване другата й ръка.
— Не е толкова зле… — една успя да изрече тя. — Чух лекарят да го казва.
Господи, опитваше се да му вдъхне кураж. Той се задуши, докато допираше ръката и до слепоочието си. Би дал живота си, за да й спести страданието, което й бе причинил.
— Обичам те — дрезгаво каза Кел.
— Знам — прошепна Рейчъл и заспа. Той остана до леглото й още няколко минути, като се опита да запомни всяка черта на лицето й за последен път. После се изправи и лицето му придоби обичайната, безизразна маска. Бързо излезе от стаята и прекоси коридора, където чакаха Грант и Джейн, и каза:
— Да вървим.
Рейчъл са разхождаше по плажа, както всеки следобед. Погледът й бе насочен към мидите. Джо вървеше отпред. От време на време се връщаше до нея, сякаш да я провери, и пак се впускаше напред. Седмици наред, след като го бе прибрала от Хъни, Джо изпитваше едва ли не параноя да не я изгуби от поглед, ала този етап отдавна беше преминал. За кучето сякаш събитията от лятото не съществуваха.
Беше началото на декември и тя беше облечена с тънко яке, за да се предпази от студения вятър. Есенният семестър в колежа в Гейнсвил беше приключил и предстояха само изпитите, но Рейчъл си имаше достатъчно работа. От юли насам работеше къртовски. Беше приключила с ръкописа и веднага след това се захвана с друг. Преподаваше и в колежа, а и големият брой на туристите, дошли след сезона на парещото слънце, допринасяше за разцвета на бизнеса в двата магазина за сувенири. Това означаваше, че й се налагаше да шофира до града поне два пъти в седмицата, а понякога и три пъти.