Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Той отвори калъфа и яростно гледаше Джейн, докато сглобяваше пушката с бързи и усвоени движения.
— Откъде, по дяволите, взе това?
— Няма значение! — отвърна тя и му хвърли пакет амуниции. Грант ги улови и зареди оръжието.
Кел погледна през рамо.
— Да нямаш някой С—4 или гранати в чантата?
— Не — със съжаление отвърна Джейн. — Нямах време да взема всичко, което исках.
Рейчъл пропълзя до страничния прозорец и предпазливо вдигна глава, за да надзърне. Кел изруга.
— Слез долу — отсече той. — Стой настрана. Върни се в коридора, където е по-безопасно.
Тя беше пребледняла, но спокойна.
— Вие сте само двама, а къщата има четири страни. Имате нужда от нас.
Джейн грабна празния пистолет на Грант.
— Тя е права. Имате нужда от нас.
Лицето на Кел беше посивяло като гранит. Най-много от всичко искаше да избегне точно това. Един от най-ужасните му страхове се сбъдваше. Животът на Рейчъл беше в опасност заради него. По дяволите! Защо не беше тръгнал предишната нощ? Позволи на сексуалното желание да надделее над здравия разум и сега тя бе в опасност.
— Сейбин! — гласът дойде от боровата горичка. Той не отвърна, ала присви очи, за да огледа горичката. Нямаше намерение да отговаря и да им даде да разберат къде се намира. Нека да се потрудят, за да го намерят. — Хайде, Сейбин, не усложнявай нещата! — продължи гласът. — Ако се предадеш, давам ти дума, че никой няма да пострада!
— Кой е тоя шегаджия? — изсумтя Грант.
— Чарлз Дюбоа, или Чарлз Лойд, или Чарлз Шмид, или още няколко човека — измърмори Кел.
Имената нищо не говореха на Рейчъл, но Съливан вдигна вежди.
— Значи най-после е решил сам да те намери — той се огледа. — Не сме в добра позиция. Хората му са навсякъде около къщата. Не са толкова много, ала сме обградени. Проверих телефона, отрязан е.
Кел и сам разбираше, че положението им не бе добро. Ако Дюбоа използваше ракети срещу къщата, както срещу неговата лодка, всички щяха да са мъртви. Но онзи се опитваше да хване Кел жив. Жив струваше доста пари за хора, които биха платили всичко, само и само да го докопат.
Той се опита да мисли, ала жестоката действителност бе, че нямаше излизане от къщата. Дори да изчакаха падането на нощта и да се опитаха да се промъкнат, можеха да използват за прикритие само храстите пред къщата. Около къщата пространството бе открито във всички посоки, което означаваше, че никой не можеше да ги залови неочаквано, но същото се отнасяше и за противника. Дори и да се предадеше, другите нямаше да бъдат спасени. Дюбоа нямаше да остави живи свидетели. И той го знаеше, и Съливан го знаеше. Можеше само да се надява, че Рейчъл и Джейн не разбираха колко отчаяно беше положението. Ала само един поглед към Рейчъл го убеди в противното. Тя беше наясно. От самото начало именно в това се състоеше проблемът. Рейчъл беше прекалено много наясно и нищо не можеше да я заблуди. Той искаше да я прегърне и да положи главата й на рамо, да я увери, че всичко ще е наред, но не можеше да лъже ясните й сиви очи, дори за да я успокои временно. Не желаеше да има лъжи между тях.
Откъм спалнята прозвуча изстрел и Грант пребледня, ала преди да помръдне, Джейн го извика.
— Грант! В капачката на коляното ли трябва да се целя? — той пребледня още повече и изруга тихо. — Е, няма значение — философски допълни тя. — Не уцелих, така или иначе. Обаче уцелих пушката му, ако това има значение.
— Сейбин! — отново извика мъжът. — Не злоупотребявай с търпението ми. Това няма да продължи дълго. Жалко ще е, ако пострада жената. — „Жената“ вместо „жените“. Тогава Кел разбра, че Рейчъл не беше се появила на входната площадка. Бяха видели само Джейн и я взеха за Рейчъл. И двете бяха стройни и тъмнокоси, въпреки че Джейн бе по-висока и с по-дълга коса, ала от разстояние това не се забелязваше. Не беше кой знае какво предимство, но можеше да му помогне, тъй като Дюбоа подценяваше броя на въоръжените хора. — Сейбин!
— Мисля! — изкрещя Кел, като държеше глава настрани от прозореца.
— Времето е лукс, който не можеш да си позволиш, приятелю. Знаеш, че няма да спечелиш. Защо не улесниш себе си? Обещавам ти, че ще освободя жената.
Обещанията на Дюбоа не струваха пукната пара и Кел го знаеше. Време. Трябваше по някакъв начин да спечели време. Не знаеше какво да направи, ала всяка допълнителна секунда даваше шанс на случайността. Времето винаги бе от съществено значение и ако успееше да заблуди Дюбоа, онзи можеше да избухне.