Алексис Зорбас

Зорбас взе глинената статуетка, опипа нежно тънкото, стройно женско тяло, пръстите му се задържаха върху изправената гръд.

— Ами че не виждаш ли, отче — каза той, — че това е сатаната? Ето го, той е, същият! Бъди спокоен, знам го добре аз него, низвергнатия от бога. Погледни гърдите му, отче Дометиос — заоблени, стегнати, свежи; такава е, отче, гръдта на дявола!

На прага се появи едно красиво калугерче; слънцето освети златистите му коси и кръглото му, покрито с мъх лице.

Жълтеникавият жлъчен калугер намигна на иконома; засмяха се лукаво и двамата.

— Отче Дометиос — обадиха се те, — послушникът ти Гавриил.

Грабна веднага калугерът глинената женичка и се отправи като някакво огромно кълбо към вратата; калугерчето тръгна напред, мълчаливо, гъвкаво, и двамата се загубиха по дългия, разнебитен пруст.

Направих знак на Зорбас, излязохме на двора. Приятна топлина, едно портокалово дърво сред двора се беше разцъфнало и въздухът благоухаеше. До него, из една древна мраморна глава на овен, струеше, бълбукайки, вода. Подложих главата си под нея, поосвежих се.

— Абе какво е това тук? — възкликна Зорбас с отвращение. — Нито мъже, нито жени — мулета! Пфу, да се не видят макар!

Натопи и той главата си в студената вода, засмя се.

— Пфу, да се не видят макар! — повтори той. — Всеки от тях има по един дявол вътре в себе си; тоя иска жена, оня — солена треска, третият — пари, четвъртият — вестници… Пфу, дръвниците им с дръвници! Не вземат да слязат в света, да се наситят на всички тия неща, та да се прочистят главите им!

Запали цигара, седна на каменната пейка под цъфналото портокалово дърво.

— Аз — рече той, — когато силно искам нещо, знаеш ли какво правя? Тъпча се, тъпча се, докато ми се втръсне, та да се отърва, да не мисля вече за него. Или пък да мисля, но с отвращение. Едно време, още като дете — за да видиш — бях луд за череши. Нямах много пари, купувах си по малко череши, излапвах ги, услаждаха ми се още повече… По цял ден все за череши мислех, течаха ми лигите, истинско мъчение! Докато един ден се ядосах, засрамих се, знам ли и аз! Видях, че черешите вършеха с мен каквото си щяха, правеха ме за резил. И какво ми хрумна, мислиш? Надигам се аз тихо-тихо през нощта, претършувам джобовете на баща си, намирам едно сребърно меджидие, открадвам го. На сутринта ставам рано-рано, отивам в една градина, купувам цяла кошница череши. Сядам в една падинка и започвам да ям. Ядох, ядох, издух се, присви ме стомах, повърнах. Повърнах, началство, и оттогава се отървах от черешите; не искам и да ги видя дори пред очите си. Станах свободен човек. Гледах сега черешите и си казвах: „Не ми трябвате!“ Същото направих и с виното, и с цигарите. Пия все още, пуша все още, но река ли ей сега — раз! — мога да ги отрежа като с нож! Страстта не ми е господар. Същото е и с родината. Копнях, втръсна ми се, повърнах, отървах се.

— Ами с жените? — запитах аз със смях.

— Ще дойде и техният ред, проклети да са, ще дойде! Ама като стана на седемдесет години.

Помисли един миг, стори му се малко.

— На осемдесет години — поправи се той. — Смееш се, твоя милост, началство, смей се като щеш! Така се освобождава човек, слушай ме мен, така се освобождава — като гуляйджия, а не като калугер. Абре, как ще се отървеш от дявола, ако не станеш дявол и половина?