Магьосникът

Но и тук имаше живот и веселие, което липсваше в Гилеад. За това можеше да се съди не само по източните танци, но и въобще. Настроението, обзело Роланд, след като пристъпи приемната на кметския дом, беше нещо, което не ти липсва напълно, защото се изплъзва неусетно и безболезнено. Като бликнала от разрязана вена кръв, когато си във вана с топла вода.

Стаята — почти, но не чак толкова голяма, за да бъде наречена зала — беше кръгла, а на стените, покрити с ламперия висяха портрети (повечето доста лоши) на предишните Кметове. На висок подиум до дясната врата, водеща към трапезарията, четирима ухилени китаристи със сака и сомбрера, свиреха нещо като версия на валс. В средата на стаята беше разположена маса с две стъклени купи за пунш, едната — масивна и дълбока, другата — по-малка и плитка. Облеченият с бяла униформа прислужник, който се грижеше за напитките, беше още един от заместниците на Авери.

Въпреки всичко, което Великият шериф им беше казал предния ден, някои от мъжете носеха разноцветни папийонки, което не пречеше на Роланд да се чувства добре в бялата си копринена риза, черната вратовръзка-шнурче и панталоните — кюнци… Зад всеки с папийонка той виждаше трима с нещо като смешни фракове, които свързваше със селяни в църква. Видя и неколцина младежи, които въобще не носеха сака. Някои от жените бяха отрупани с бижута (макар и да нямаше нищо така ценно като обеците на сай Торин), а други явно бяха погладували доста, но също носеха дълги рокли със заоблени деколтета, черни обувки с ниски токове и мрежички за коса (обсипани с дребни скъпоценни камъчета като тези на Олив и Корал Торин).

И изведнъж видя една, която се отличаваше от останалите.

Беше Сюзан Делгадо, разбира се, блестяща и почти прекалено прекрасна, за да гледа към нея, облечена в синя копринена рокля с висока талия и квадратно деколте, което разкриваше заоблените хълмчета на гърдите й. Около шията проблясваше сапфирена огърлица, в сравнение с която обеците на Олив Торин бяха боклук. Беше застанала близо до мъж с папийонка с цвят на жарава от добре разпален огън. Това дълбоко оранжево-червено беше цветът на Баронството и Роланд предположи, че, човекът е техният домакин, но в началото изобщо не го забеляза. Погледът му беше привлечен от Сюзан Делгадо: синята рокля, нежната кожа, цветните триъгълници на бузите й — твърде бледи и изящни, за да са просто грим. А най-вече косата й, която тази нощ се спускаше до кръста й като водопад от бледа коприна. Той я пожела внезапно и отчаяно с чувство, което беше като болест. Всичко, което той представляваше и всичко, за което беше дошъл, губеше значение пред нея.

Тя се обърна леко и се взря в него. Очите й (сиви, както забеляза той) леко се разшириха. Помисли си, че и бузите й са поруменели. Устните й — устни, които бяха докоснали неговите, докато стояха на пътя, помисли си той с изумление — леко се разтвориха. И после мъжът, който стоеше до Торин (също висок и кльощав, с мустаци и дълга бяла коса, разпиляна по яката на сакото му), каза нещо и тя се обърна към него. Малко по-късно групичката около Торин се разсмя, също и Сюзан. Мъжът с бялата коса не се разсмя, а само леко се усмихна.