Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Дали е официално? — тревожно попита Кътбърт. — Защото сме пропътували дълъг път, почти четиристотин колела и не сме си взели костюми и папийонки.
Авери се изкиска — „по-скоро искрено този път“ — помисли си Роланд, — може би защото приятелят му „Артър“ беше показал малко несигурност и несъобразителност.
— Не, млади господа. Торин разбира, че сте дошли да работите — един вид рода на каубоите, такива сте. Няма да ви кара да вадите мрежите от залива!
В ъгъла Дейв (заместникът с монокъла) неочаквано се изсмя. „Може би това беше шега, която разбираха само местните“ — помисли си Роланд.
— Носете най-хубавото, което имате и всичко ще е наред. Във всеки случай, никой няма да носи папийонка. В Хамбри не правим такива работи.
Роланд отново долови насмешливото презрение на човека към града и Баронството му… и възмущението му към чуждоземците пред него.
— Във всеки случай, утре вечер по-скоро ще работите, отколкото ще се забавлявате, струва ми се. Харт е поканил всичките по-големи ранчери, развъдчици и собственици на животни от тази част на Баронството… Не че са чак толкова много, нали разбирате, тъй като Меджис е в съседство с пустинята, щом слезете от Ската. Но всеки, чиято собственост и блага са ви пратили да преброите, ще е там и, мисля, ще откриете, че всички са лоялни към Сдружението и горят от желание да помагат. Например Франсис Ленгил от „Рокинг Би“, Джон Кройдън от Ранчото „Пиано“… Хенри Уъртър, който е баронски животновъд, както и коневъд на свободна практика… Хаш Ренфрю, който притежава „Лейзи Сюзен“, най-голямото коневъдно ранчо в Меджис. Не, че е кой знае какво по стандартите с които вие, приятели, сте свикнали, кълна се… Ще има и други, сигурно. Раймър ще ви представи и ще ви прати бързичко на работа.
Роланд кимна и се обърна към Кътбърт:
— Утре вечер ще си в стихията си! Кътбърт кимна:
— Не се плаши, Уил, ще обърна внимание на всички.
Авери пийна още чай, наблюдаваше ги над ръба на чашата с лукаво изражение — така фалшиво, че на Роланд му се прииска да си тръгне.
— Повечето от тях имат дъщери на възраст за женене и ще ги доведат. Ще трябва да внимавате, момчета!
Роланд реши, че толкова чай и съвети му стигат за една сутрин. Кимна, изпразни чашата си, усмихна се (надяваше се, че изглежда по-убедителен, отколкото Авери му се струваше сега) и се изправи. Кътбърт и Алан го разбраха и направиха същото.
— Благодаря за чая и приветствията — каза Роланд. — Моля, пратете съобщение на кмета Торин, благодарете му за любезността и му кажете, че ще дойдем утре вечер, точно в осем.
— Аха. Тъй ще сторя.
Роланд се обърна към Дейв. Нещастникът беше толкова изненадан да го забележат отново, че едва не си удари главата в дъската за обяви.
— Моля, благодарете на съпругата си за чая. Беше великолепен.
— Ще го направя. Благодаря, сай!
Те излязоха отново навън. Великият шериф Авери ги подкарваше като умно, затлъстяло овчарско куче.
— Що се отнася до това къде ще отседнете… — започна той, когато слязоха по стълбите и тръгнаха по пътеката. Веднага, щом се показаха на слънце, той започна да се поти.
— О, земята! Забравих да ви попитам за това! — Роланд се плесна по челото. — Лагеруваме на онзи дълъг хълм, където има сума коне. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид…
— Ската, да.
— … но без разрешение, защото не знаехме кого да питаме.
— Това сигурно ще е земята на Джон Кройдън и съм сигурен, че няма да има нищо против, но ние имахме предвид нещо по-добро. Има едно място на северозапад оттук, Бар Кей. Беше на семейство Гарбър, но те го изоставиха и напуснаха след пожара. Сега е на Коневъдната асоциация — това е малка местна група фермери и ранчери. Говорих с Фран Ленгил за вас. Той е президент на Коневъдната и каза: „Защо не ги настаним в старото място на Гарбър?“
— Защо не? — съгласи се Кътбърт с мек, замечтан глас.
Роланд остро го погледна, но Кътбърт зяпаше към пристанището, където малките риболовни лодки се суетяха напред-назад като водни паяци.
— Аха, точно тъй му казах „Защо не, наистина!“. Голямата къща е изгоряла до основи, но землянката още стои. Също оборът и готварницата до него. По заповед на кмета Торин си позволих да почистя землянката и да я поразкрася. Може и да видите някоя буболечка, но нищо няма да ви ухапе или ужили… и няма змии, освен ако някоя не се е навряла под пода. Пък ако има там, оставете ги да си живеят, да ви кажа. Е, момчета?
— Нека си живеят, точно под пода, където са щастливи — съгласи се Кътбърт, все още зазяпан към залива със скръстени на гърдите ръце.
Авери го погледна несигурно, усмивката му леко избледня. След това се обърна към Роланд и усмивката отново блесна ярко:
— Няма дупки в покрива и ако вали ще сте на сухо. Какво ще кажете за това? Как ви се струва?
— Не заслужаваме такова нещо. Мисля, че сте бил извънредно предвидлив и кметът Торин е дори прекалено любезен — и наистина си го мислеше. Въпросът беше защо е така. — Благодарни сме ви за вниманието! Нали, момчета?
Кътбърт и Алан потвърдиха веднага.
— Приемаме предложението с благодарност.
Авери кимна:
— Ще му кажа. Вървете в мир, момчета!
Бяха стигнали до коневръза. Авери още веднъж се ръкува с тях като отправи благ поглед към конете им.
— До утре вечер в такъв случай, млади господа?
— До утре вечер — съгласи се Роланд.
— Ще можете ли да намерите сами Бар Кей?
Роланд отново усети неизказаното усилие на човека. Може би беше за добро. Докъде ли щяха да стигнат, ако високият шериф продължаваше да ги мисли за глупаци.
— Ще го намерим — каза Кътбърт, докато се качваше на седлото. Авери подозрително гледаше към гарвановия череп на седлото. Кътбърт забеляза погледа му, но поне този път успя да си удържи устата затворена. Роланд беше едновременно изумен и доволен от това неочаквано поведение.
— С Бога напред, шерифе!
— И вие, момчета!
Едър мъж с риза хаки, мокра под мишниците и с черни ботуши, прекалено лъскави за работни шерифски обувки, се изправи до коневръза. „А къде ли е конят, който може да го издържи цял ден? — помисли си Роланд. — Ще ми се да видя този Голиат.“
Авери им помаха, когато потеглиха. Другите заместници също бяха излезли на пътеката и също им махаха. Дейв беше на преден план.