Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Защо алхимика? — питаше лейди Симтал; явно продължаваше започнатия в стаята разговор. — Стар дебелак, вмирисан на сяра. Едва ли е подходящ за политическа власт. Та той дори не е съветник, нали?
Лим се изсмя тихо.
— Вашата наивност е истински чар, милейди. Истински чар.
Симтал се отдръпна от парапета и скръсти ръце.
— Образовайте ме тогава. — Думите й прозвучаха малко рязко.
Лим сви рамене.
— С нищо друго не разполагаме, освен с подозрения, мадам. Но умният вълк следи всяка диря, колкото и нищожна да е. Алхимикът би накарал хората да мислят точно като вас. Бъбрив стар глупак. — Лим помълча, сякаш за да прецени колко може да си позволи да й разкрие. — Разполагаме с източници — продължи той предпазливо — в средите на маговете. Те ни уведомяват за един твърде многозначителен факт. Мнозина от магьосниците в града се боят от алхимика и го наричат по титла — това само по себе си намеква за нещо като заговор. Събирането на магьосници, лейди, е тъмна работа.
Сега и двамата се бяха облегнали на парапета и гледаха надолу към градината. Жената помълча малко, след което попита:
— Той има ли връзки в Съвета?
— И да има, доказателствата са заровени дълбоко. — Лим се усмихна. — А ако няма, това може да се промени — още тази нощ.
„Политика — изръмжа наум Ралик. — И власт. Тази кучка си разтваря краката на целия Съвет, предлага им порок, от който малцина могат да се въздържат.“ Ръцете го сърбяха. Тази нощ щеше да убие. Не по договор: Гилдията нямаше пръст в това. Вендетата беше лична. Тя трупаше власт около себе си, ограждаше се с нея и Ралик смяташе, че разбира защо. Призраците на измяната нямаше да я оставят на мира.
„Търпение“, напомни си той, докато се прицелваше. Последните две години от живота на лейди Симтал, бяха години на безделие, богатствата, които беше заграбила, й бяха послужили, за да задоволи цялата си алчност, а престижът на единствена собственичка на имението беше смазал добре пантите на вратата към спалнята й. Престъплението, което беше извършила, не бе срещу самия Ралик, но за разлика от жертвата й, въздържането от мъст не можеше да го направи горд.
„Търпение“, повтори си Ралик, устните му промълвиха думата шепнешком и той огледа още веднъж арбалета. Качество, отговарящо на цената си. А цената отстоеше само на няколко мига.
— Какво хубаво куче — каза съветник Търбан Орр и подаде наметалото си на Роалд.
Само Барук можеше да различи аурата на илюзия, обкръжила черното ловно куче, изтегнало се на постелката пред камината. Алхимикът се усмихна и посочи един стол.
— Моля, разполагайте се, съветник.
— Извинявам се, че ви притесних толкова късно — каза Орр, след като се намести на плюшения стол. Барук седна срещу него, Старата остана между двамата. — Казват — продължи Орр, — че алхимията цъфти най-добре в дълбок мрак.
— Поради което заложихте, че ще съм буден — каза Барук. — Съвсем уместен залог, съветник. Е, с какво мога да ви бъда полезен?
Орр се пресегна да потупа Старата по главата. Барук извърна глава настрана, за да не се разсмее.
— Съветът ще гласува след два дни — каза Орр. — С прокламация за неутралитет, с която се стремим да избегнем войната с Малазан — така поне вярваме, но има някои в Съвета, които са против. Гордостта ги е направила войнствени и неразумни.
— Като всички нас — промърмори Барук.
Орр се намръщи.
— Подкрепата на магьосниците на Даруджистан би помогнала много на каузата ни.
— Внимавай — изръмжа Старата. — Този човек вече опипва сериозно.
Орр изгледа кучето.
— Навехнат крак — каза Барук. — Не му обръщайте внимание. — Алхимикът се отпусна в стола си и дръпна една разбридана нишка от халата си. — Признавам с известно смущение, съветник, че изглежда, допускате неща, които не мога да подкрепя. — Барук разпери ръце и погледна Орр в очите. — Първо, магьосниците на Даруджистан. Можете да пропътувате Десетте свята и няма да намерите по-злобна и дивашка пасмина от тях. О, не твърдя, че всички са такива — има някои, чийто единствен интерес, по-скоро — мания — се свежда до изучаването на собствения им занаят. Носовете им са заровени в книгите от толкова време, че не могат дори да ви кажат в кой век сме. За останалите дърленето е единственото истинско удоволствие в живота.
На тънките устни на Орр се появи усмивка.
— Но — каза той с лукав блясък в тъмните очи — всички те признават едно нещо.
— О? И кое е то, съветник?
— Властта. Всички сме наясно с вашето влияние сред градските магове, Барук. Само думата ви ще привлече и други.
— Поласкан съм, ако смятате така — отвърна Барук. — За жалост, тъкмо в това се крие второто ви погрешно предположение. Дори да притежавах такова влияние, каквото допускате… — Старата изсумтя и Барук я изгледа свирепо, след което продължи, — каквото нямам, по каква причина бих подкрепил тази ваша въпиещо невежествена позиция? Прокламация за неутралитет? Все едно да изсвирите срещу вятъра, съветник. На каква цел може да послужи тя?