Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Нащърбеният клюн на Старата се отвори в мълчалива усмивка. Птицата прикова едното си лъскаво око в Барук.
— Отговорът ти се носи в дъха на собствените ти слова. Мир. Моят господар желае да говори с теб. Иска да дойде тук, още тази нощ. До един час.
— И ти трябва да изчакаш за отговора ми.
— Само ако решиш бързо, милорд. Чакат ме и други неща, в края на краищата. Аз съм много повече от един прост вестител. Аз съм Старата, най-старата от Великите гарвани на Лунния, и очите ми хиляда години са гледали човешка глупост. От това е тъй проскубана перушината ми, а счупеният ми клюн е свидетелство за вашите безразборни погроми. Аз съм само един крилат свидетел на вечното ви безумие.
Барук отвърна с кротка насмешка:
— Повече от свидетел. Добре известно е как ти и твоята раса пирувахте на равнината край Пейл.
— Все пак не бяхме първите, които пируваха с плът и кръв, милорд, ако не си забравил.
Барук извърна очи.
— Далече съм от мисълта да защитавам собствения си вид — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Старата, чиито думи го бяха жегнали. Очите му се спряха на парчетата стъкло, изпопадали на пода, той промълви закърпваща магия и те се събраха и слепиха. — Ще говоря с твоя господар. — Кимна, а стъклото се надигна от пода и се върна в рамката на прозореца. — Кажи ми, и за него ли ще е толкова лесно да презре преградите ми, колкото за теб?
— Моят господар е обладан от чувство за чест и изисканост — отвърна двусмислено Старата. — Е, да го повикам ли?
— Да — каза Барук и отпи от виното си. — Цяло авеню ще му бъде осигурено, за да дойде.
На вратата се почука.
— Да?
Влезе Роалд.
— Един при портата иска да говори с вас — каза белокосият слуга и постави на пода блюдо, отрупано с печено свинско.
Барук погледна Старата и вдигна вежда.
Птицата разроши перата си.
— Вашият гост е досадна, нервна особа, чиито мисли са задръстени от алчност и измяна. Демон е кацнал на рамото му, името му е Амбиция.
— Името му, Роалд? — попита Барук.
Слугата се поколеба, кроткият му поглед неспокойно пробяга към птицата.
Барук се изсмя.
— Съветът на мъдрата ми гостенка показва, че тя добре знае името му. Кажи, Роалд.
— Съветник Търбан Орр.
— Бих останала за това — каза Старата. — Ако желаете съветите ми.
— Моля, остани. Ще се възползвам от тях — отвърна алхимикът.
— Не съм нищо повече от домашно кученце — лукаво измрънка Старата, предусетила следващия му въпрос. — Тоест, за очите на съветника. Думите ми ще бъдат хленч на пале за ушите му. — Клъвна късче месо и бързо го глътна.
Барук усети, че тази проскубана птица-вещица започва да му допада.
— Доведи съветника, Роалд.
Слугата излезе.
Факли огряваха високия зид на градината на имението с мигаща светлина и мятаха треперливи сенки по каменните плочи на алеите. Откъм езерото полъхна вятър, разшумя листата и сенките затанцуваха като палави дяволчета. На втория етаж на сградата имаше тераса с изглед към градината. Зад пердетата на прозореца се движеха две сенки.
Ралик Ном лежеше по очи на градинския зид, скрит в тъмната ниша под фронтона на имението, и следеше женския силует с търпението на змия. Беше петата нощ, откакто бе заел скритото си място за наблюдение. Любовниците на лейди Симтал бяха многобройни, но между тях той бе успял да разпознае двама, заслужаващи особено внимание. И двамата бяха градски съветници.
Стъклената врата се отвори и на терасата излезе човек. Ралик позна съветник Лим и се усмихна. Намести се леко, пъхна облечената си в ръкавица ръка под ложата на арбалета и се пресегна с другата, за да издърпа намасления коленчат лост. Без да откъсва очи от мъжа, облегнал се на перилото на терасата срещу него, постави внимателно стрелата. Един поглед надолу и железният й връх му вдъхна увереност. Отровата лъщеше по острите като бръснач ръбове. Насочи отново вниманието си към терасата и видя, че лейди Симтал е застанала до Лим.
„Нищо чудно, че на тая не й липсват любовници“ — помисли си Ралик и я огледа, присвил очи. Черната й коса, сега разпусната, падаше гладка и лъскава до кръста й. Беше облечена в тънка като мъгла нощница и при светещите в стаята зад нея лампи плавните извивки на тялото й се виждаха ясно.
Двамата заговориха и гласовете им се понесоха към скрития в сенките Ралик.