Потомците на Шанара

— Оставихме конете си няколко улици по-надолу.

— Не се тревожете за това — отвърна с шепот и другият. — Там, където отивате, няма да ви трябват коне.

Преминаха тихо по страничните пътища на Варфлийт, докато накрая съвсем излязоха от града. Пътуваха на север срещу течението на Мърмидон до хълмовете, които предхождаха Драконовите зъби. Пресякоха реката точно там, където се събираше от множество малки поточета. По това време на годината реката беше спаднала, иначе не биха могли да я пресекат без лодка. На места водата стигаше до брадите на Джуджетата и всички трябваше да се движат, като държаха оръжието и багажа си над главите.

След като прекосиха реката, се озоваха сред гористи долини и хребети, които се простираха чак до Драконовите зъби.

— Това са хълмовете Парма — обясни им Хайърхоун. — Доста опасни са, ако не знаеш пътя.

Пар бързо се убеди, че с така. Хълмовете Парма се издигаха и спускаха изненадващо и бяха изцяло покрити с дървета. Новата Луна почти не осветяваше, звездите бяха закрити от клоните на дърветата и планините, така че групичката вървеше в почти пълен мрак. След като навлязоха малко навътре, Хайърхоун ги накара да седнат, за да изчакат настъпването на деня.

Дори на светло се придвижваха трудно. Всичко бе засенчено от горите, а билата хребетите пресичаха и начупваха цялата земя. Имаше малка пътечка, която човек не би забелязал, ако не знаеше за нея. Тя така се извиваше между дърветата, че не бяха сигурни в каква посока се движат.

Когато седнаха да обядват, Пар попита водача им дали има още път.

— Не е далече — отговори Хайърхоун. — Ето! — Той посочи към масивна скала, която се издигаше над гората почти до границата с Драконовите зъби. — Онова, Омсфорд, се нарича Издатината. То е скривалище на Движението.

Пар погледна, преценявайки.

— Знае ли Федерацията, че е тук? — попита той.

— Знаят, че е някъде тук — отвърна Хайърхоун. — Това, което не знаят, е къде точно. И още по-важното — как да стигнат дотук.

— А безименния спасител на Пар не се ли страхува, че му водите гости тук? — подозрително попита Стеф.

Хайърхоун се усмихна.

— Джудже, за да откриеш пътя насам, първо трябва да откриеш пътя навън. Мислиш ли, че можеш да го направиш без мен?

Стеф изсумтя, но разбра, че това е истината. Човек би могъл да се лута цял живот в този лабиринт, без да открие път.

Беше късен следобед, когато стигнаха мястото. Гъсти сенки падаха и покриваха цялата гора със здрач. През последния час Хайърхоун бе свирнал няколко пъти с уста, чакайки подсвиркване в отговор преди да продължи. В подножието на скалата имаше лифт, чиито въжета се губеха нагоре. Те се качиха и за по-сигурно се хванаха за коловете отстрани. Няколко мъже ги изтеглиха до малка платформа, където ги чакаше втори лифт. Вече се движеха над върховете на дърветата, плътно до скалния масив. Пар погледна надолу и съжали за това. Забеляза, че лицето на Стеф беше безкръвно под загорялата кожа. Хайърхоун като че ли не се интересуваше от нищо и весело си подсвиркваше по време на изкачването.