Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Забелязахме, че ледовете измениха своя вид. Откъснатите ледени маси, подгонени от вятъра, се люшкаха от вълните, блъскаха и се разбиваха една друга. Даже и незапознатите с арктическото плаване разбраха приближаващата опасност. Но не ни оставаше нищо друго, освен да вървим напред или да достигнем сушата на всяка цена.
Ала ние нямахме намерение да се върнем на брега. Двете лодки последваха първата в канала, като се стремяха да бъдат близо до нея. Нашата беше втора, на едно весло след нея идваше третата под командата на офицер Гроуър.
Шестстотин или осемстотин метра пропътувахме доста спокойно. Свободното водно пространство беше изпълнено с ледени буци, които някакво подводно течение носеше доста бързо. Разбрахме това по положението на „Летящият облак“, което всяка минута се променяше спрямо нас. Сега той беше отляво и продължаваше да се отдалечава, по-точно казано — ние се отдалечавахме от него.
— Какво мислите за това? — попита Рансъм, обръщайки се към Гроуър, който седеше в третата лодка.
— Мисля, че работата отива на лошо.
Отговорът на Гроуър не беше много утешителен, а тъй като той не се отчайваше от малко, това ни накара да се замислим.
— Виждам — обади се Рансъм. — Но какво бихме могли да предприемем?
— Най-доброто, което можем да направим, е да побързаме да се измъкнем от тези ледове.
— С други думи, да обърнем към брега, тъй като сме изминали едва половината от леденото поле?
Налагате се сериозно да обмислим — да продължим ли или да се върнем към брега. „Летящият облак“ се виждате, ала изглеждате като някакъв призрак сред все по-сгъстяващата се мъгла. Лодката на старшия офицер вече се виждате само като точка. Тя беше приближила края на леденото пространство и всеки момент щеше да навлезе в открито море.
Нямахме никаква възможност да преминем като нея. Ледените маси ни притискаха все повече, а ни оставаха да изминем още два километра. След преминаването на първата лодка изходът на канала като че ли се затваряше за нас. Най-сетне той се стесни толкова много, щото едва движехме веслата. Ледените буци с глух тропот се удряха в стените на лодката.
Скоро положението стана толкова сериозно, че двамата офицери от лодките с безпокойство се оглеждаха наоколо, като не знаеха какво да предприемат. Ала решението дойде от само себе си. Нямахме никаква възможност да преминем. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Вятърът си играеше с нея, а тя приличаше на дим над запалена гора. „Летящият облак“ и лодката на старшия офицер се скриха едновременно от очите ни, но и да ги виждахме, вече не можехме да отидем при тях.
— Към брега, Гроуър! — извика Рансъм, взел най-после решение. — Да се върнем към брега е едничката ни възможност да се спасим!
Това предложение не срещна нито възражение, нито колебание. Опитният китоловец беше взел съвсем навреме това решение. Каналът така се беше стеснил, щото едва можахме да се обърнем.
След тази маневра лодката на Гроуър застана отпред, а ние я следвахме колкото се може по-близо. Каналът все повече се стесняваше и имахме сериозни основания да се опасяваме, че ще попаднем в клещи. Всички разбирахме какво става. Ако лодките се разбиеха, щяхме да загинем.
Понякога трябваше да скачаме на леда и да отблъскваме с крака ледените парчета, за да разчистим прохода.
Въпросът не беше да стигнем бреговете на Сибир — касаете се за живот и смърт. Между нас и вечността имаше само една лодка, с други думи — една кедрова дъска, дебела няколко сантиметра.
Още километър се борихме с леда. Ненапразно китоловците се плашат от него, както от вятъра и вълните. В края на крантата излязохме победители от тази борба, но не без рани. Нашите лодки пострадаха в битката; тук-там ледените блокове бяха повредили корпусите. Управлявахме ги с голяма предпазливост. Напускайки ледовете, с облекчени сърца се отправихме към твърда земя.
Когато напускахме този бряг, го наричахме пустинен и негостоприемен. Връщайки се отново на него само след няколко часа, все още под силното впечатление от избягнатата опасност, вече го виждахме като благодатна земя и се чувствахме щастливи и благодарни за намереното убежище.
Глава осма
Наближавайки брега, търсехме с поглед мястото, където бяхме спрели първия път, защото беше удобно за лагер, ала не можахме да го намерим. В началото бяхме учудени от това, но поразмислили, лесно открихме обяснението. През цялото време бяхме плавали на запад, увлечени от ледовете. Съвсем естествено бе, че се озовахме на голямо разстояние от предишното място.