Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Какво да правим? Трябваше веднага да решим, тъй като не ни даваха време за колебание. В ръцете си имахме само една пушка — двуцевката на Рансъм, и едно копие, което Гроуър носеше със себе си повече за бастун, отколкото за нападателно осъзнавайки своето безсилие, решихме да отстъпим към лодките, но за нещастие хищниците настъпваха точно от тази страна. Да се опитаме да се промъкнем до лодките, би значело сами да влезем в устата на вълка, както се казва.
Не знаехме какво да предприемем. Макар да виждахме ясно цялата опасност, не ни беше възможно да я избегнем и вече си мислехме, че някой от нас положително ще стане жертва на тези зверове. Те много лесно можеха да отрежат пътя на нашето отстъпление и оставахме в тяхна власт. Нашето положение още повече се влоши след една постъпка на Рансъм. За да спре зверовете, той два пъти гръмна — по всяка от мечките. Ала тъй като пушката беше напълнена със сачми за птици, изстрелите имаха толкова успех, колкото ако беше гръмнал с халосни патрони. Греша, като казвам, че щяха да имат същия успех. Разбира се, че по-добре би било да гръмне с празен патрон. Случи се това, което лесно можеше да се предвиди.
Раната беше доста незначителна, за да повали хищниците. Но тя беше достатъчна, за да ги разяри. Те се затичаха, ревейки от ярост и болка.
Вече бяхме готови да бягаме накъдето ни видят очите, оставяйки на случайността да реши кой от нас ще загине, когато изведнъж се разнесе вик:
— На скалата, момчета! Там ще бъдем в безопасност!
Тази щастлива мисъл бе дошла на стария Гроуър.
Преди да се разположим за нощуване, някои от нас вече се бяха изкачвали на скалата по една крива пътека. Друг път нямаше. Не чакахме да ни се повтори този съвет и започнахме да се катерим с бързината на човек, който пълзи по дърво, за да се спаси от рогата на разярен бик. Нямаше и време да се бавим; женската мечка, много по-бърза и по-разярена, буквално ни следваше по петите. Последен бягаше Гроуър. Той протегна ръка и я удари с копието си по муцуната. Тя изведнъж спря и ни даде възможност да достигнем върха.
Първата ни мисъл, след като се видяхме в безопасност, бе да се поздравим със спасението си. Извикахме гръмко „ура“, както умеят да крещят китоловците. Вероятно ехото на този пустинен бряг никога не е повтаряло подобен вик. За втори път през този ден избягвахме голяма опасност, ала този път нашата радост беше много по-силна.
Но много скоро се уверихме, че сме избързали с радостта си. Наблюдавайки какво става долу, забелязахме, че мечките неспокойно обикалят около скалата и не мислят да си отиват. Те яростно ревяха в подножието, като повдигаха към нас муцуните си. От отворените им уста излизаха облаци пара като от парна машина.
Бяхме убедени, че няма да успеят да се покатерят по скалата, дори и да им хрумне. Освен това, със своето оръжие в ръка, Гроуър стоеше на пост при единствения проход. Но как ще свърти всичко? Ето въпросът, който сериозно ни безпокоеше.
Този въпрос занимаваше най-много старите китоловци, защото те най-добре знаеха какво ни предстоеше. Ние бяхме още неопитни, бяхме слушали само за полярната мечка и трудно повярвахме на онова, дето ни разказваше Гроуър за това ужасно животно. Сега за пръв път имахме възможност сами да изпитаме свирепостта на бялата мечка и нейната злопаметност към онзи, който възбуди нейния гняв.
Както сивата мечка, обитателка на Скалистите планини, така и нейната посестрима, полярната мечка, се нахвърля свирепо върху този, който я нарани, без да мисли за последствията. И ако не може веднага да си отмъсти, с диво упорство го чака цели дни.
Макар да не знаехме тези подробности, ние, по-младите, също имахме причини да бъдем мрачни и недоволни. Бяхме дванадесет души върху едно пространство от осем квадратни метра и бяхме принудени през цялото време да стоим прави, тясно притиснати един до друг, като стадо зад оградата на пазар.
Изгладнели, някои от нас едва се държаха на краката си от слабост. Но всичките ни страдания от глад бяха нищо в сравнение със страданията, дето ни причиняваше студът.
Североизточният вятър сякаш искаше да ни свали — понякога неговият студен дъх ни прерязваше като с нож. За да се постоплят, някои от нас започнаха да подскачат, като че обхванати от лудост.
Положението ставаше нетърпимо, ала нищо не можехме да направим. Бихме положили усилия да потърпим още малко, ако поне имахме надежда да се спасим след известно време от това ужасно положение. Ала такава надежда нямаше. Гроуър и другите северняци постоянно ни повтаряха, че мечките ще ни държат в обсада вероятно още няколко дни.