Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Не обърнахме внимание на този факт, ала той показваше, че сме се отдалечили доста от „Летящият облак“.
Беше време да се погрижим и да открием място за нощуване, тъй като се стъмваше. Не можехме да бъдем претенциозни — едничкото ни желание бе да намерим малко сухо място, където да се разположим. Но въпреки нашата непретенциозност доста време загубихме в търсене. По целия бряг почвата беше наситена с вода — същинско блато.
Дълго време обикаляхме по покритите с мъх буци, от които излизаха пръски, щом ги настъпиш; пръскаше така, както би пръскал сокът от стиснат портокал. Най-после попаднахме на едно издигнато и сухо място. Голяма скала привлече вниманието ни; тя беше единственият камък, който се виждаше наоколо. Гранитен блок с отвесни стени и площадка отгоре като пиедестал, който очаква да бъде поставена статуята. Камъкът се издигаше върху възвишение, а почвата наоколо бе доста суха и плътна, така че имахме възможност спокойно да се разположим за спане.
За огън не можехме и да помислим, защото нямахме дърва с изключение на веслата и дръжките на китоловните ни копия. Пък и нямаше какво да приготвим на него — бяхме си взели храна само за един ден и за всеки случай малко сухари. Беше останало съвсем малко и всекиму се падна по едно парченце.
Ала не гладът ни причиняваше най-голямото притеснение. Когато напуснахме „Летящият облак“, бяхме далеч от мисълта, че ще прекараме нощта на суша или пък където и да било другаде, откъснати от нашите удобни легла на кораба. Ето защо не взехме със себе си нито одеяла, нито дори пелерините си. А вятърът, гаврейки се с нашата беззащитност и лекомислие, духаше от североизток все по-силно и ни вледеняваше до костите.
Бяхме така премръзнали, щото от време на време ни идваше мисълта да разбием пейките на лодките, за да накладем огън. Някой дори изрече това на глас и си мисля, че щяхме да го приемем, ако не беше станал един инцидент, който погълна цялото ни внимание и ни накара да забравим глада и студа.
Минаваше полунощ, а никой от нас не спеше. И нима можеше да се спи, когато зъбите ни тракаха от студ? Все пак някои бяха легнали на земята, а други скачаха по скалата, за да се стоплят. Заговорихме за глада и неволно възникна въпрос какво ще ядем утре.
— Какво ще ядем! — извика Гроуър, който познаваше тази страна. — Деца мои… нищо! В тази проклета страна няма нищо за ядене, нито животно, нито растение. Единствените животни, които съм срещал в тази част на Сибир, са полярните мечки. Срещал съм ги понякога на цели стада, но не зная с какво се хранят тук.
— Бих желал поне една от тях да дойде тук сега — каза млад китоловец, който изпитваше вълчи глад.
— Защо? — попита го друг моряк.
— Защо ли? Защото с удоволствие бих вечерял с мечешка шунка или по-точно да закуся, тъй като времето за вечеря отдавна е минало. В такъв случай струва си трудът да се счупят пейките, за да запалим огън. Що се отнася до мен, чувствам се способен да изям цяла сурова мечка.
— Само при условие, че тя няма да ви изяде — насмешливо забеляза Гроуър. — Ясно е, млади човече, че съвсем нямате представа какво значи сибирска мечка. Иначе не бихте търсили запознанство с нея. Шт!… Ето нейния рев! Да, кълна се, че това е мечка!
Едва бе изрекъл това и всички разговори секнаха. Започнахме с безпокойство да се вслушваме. Звукът, дето чухме, не приличаше нито на рев, нито на хъркане. Това беше характерен звук, който би заблудил неопитните, ако старите китоловци единодушно не бяха ни заявили — гласът е на полярната мечка.
Луната изгря и стана светло. Вече можехме да виждаме далеч наоколо, ала не забелязахме нищо подобно на мечка или на друго четирикрако животно. Може би щяхме да съзрем, ако всичкият сняг се бе стопил.
Но заснежената тук-там земя изглеждаше като одеяло, из пъстрено с черни и бели петна, които ни пречеха да виждаме добре. Но това, дето ни караше да подозираме присъствието на хищника около нас, бе странният звук, приличен на хъркане или кашлица.
— Мечка е, аз съм уверен — произнесе Гроуър, — и са най-малко две — бързо добави той, като внимателно разглеждаше околността, осеяна със снежни петна. — Навярно са мъжка и женска; и нека ме изяде вълк, ако след тях не тича малко мече. Приближават насам. Сега внимание, деца мои! Ако идват с лоши намерения, ще си имаме разправии.
Видяхме двете мечки с малкото мече. Техните сенки се очертаваха на светлината на луната. Не бяха се озовали тук случайно, а бяха дошли по следите ни. Изглежда, ни бяха усетили, тъй като вървяха по страната, от която духаше вятърът, и по всичко личеше, че имат лоши намерения, както казваше Гроуър.